— Там сега хазайката готви трапеза — помен ли ще прави, нещо подобно, попът ще дойде; да се връщаме ли сега там, Карамазов, или не?
— Непременно — каза Альоша.
— Странно е всичко това, Карамазов, такава скръб и изведнъж някакви банички, колко е неестествено всичко това в нашата религия!
— Те там и сьомга ще ядат — обади се с висок глас момчето, което беше открило Троя.
— Аз ви моля сериозно, Карташов, да не се намесвате друг път с вашите глупости, особено когато никой не говори с вас и дори не желае изобщо да знае за вашето съществование — отряза го сърдито Коля. Момчето цяло пламна, но не се осмели да отвърне нищо. Междувременно всички вървяха бавно по пътечката и изведнъж Смуров извика:
— Ето Илюшиния камък, под който искаха да го погребат!
Всички се спряха смълчани при големия камък. Альоша погледна и цялата картина на онова, което Снегирьов бе му разказал за Илюшечка, как плачел, прегръщал баща си и викал: „Татанце, татенце, как те унизи той!“ — изведнъж изплува пред очите му. Нещо сякаш се разтърси в душата му. Той сериозно и важно изгледа всички тия мили, светли лица на учениците, другари на Илюшечка, и изведнъж им каза:
— Господа, бих искал тук, на същото това място, да ви кажа две думи.
Момчетата го заобиколиха и веднага устремиха в него очакващи погледи.
— Господа, ние скоро ще се разделим. Аз ще бъда засега известно време с двамата си братя, от които единият ще отиде на заточение, а другият е на смъртно легло. Но скоро ще напусна тоя град може би за много дълго. И ние ще се разделим, господа. Затова нека си кажем тук, при Илюшиния камък, че никога няма да забравим, първо, Илюшечка, а, второ — няма да се забравим помежду си. И каквото и да стане с нас по-късно в живота, ако ще двайсет години да не се срещнем — все пак ще помним как погребахме горкото момче, което по-рано замервахме с камъни — помните ли, там, при моста? — а после всички така го обикнахме. Той беше чудесно момче, добро и храбро момче, чувствуваше накърнената чест и горчивата обида на баща си, заради която се и възбунтува. И така, първо, нека помним него, господа, през целия си живот. И дори да сме заети с най-важни неща, да постигнем почести или да изпаднем в някое голямо нещастие — все едно, никога не забравяйте как веднъж ни е било добре тук, на всички заедно, свързани с такова хубаво и добро чувство, което и нас е направило през това време на нашата любов към горкото момче може би по-добри, отколкото сме в същност. Гълъбчета мои — нека ви нарека така, гълъбчета, защото вие всички много приличате на тях, на тия хубави сиви птички, сега, в тази минута, когато гледам вашите добри, мили лица, — мили мои дечица, може би вие няма да разберете това, което ще ви кажа, защото аз често говоря доста неясно, но все пак ще го запомните и по-късно някога ще се съгласите с моите думи. Знайте, че няма нищо по-висше и по-силно, и по-здраво, и по-полезно занапред в живота от някой добър спомен, особено останал още от детството, от бащината къща. На вас ви говорят много за вашето възпитание, а пък един такъв красив, свят спомен, запазен от детството, може би в същност е най-доброто възпитание. Ако натрупа много такива спомени за предстоящия си живот, човек е спасен за цял живот. И дори ако само един такъв хубав спомен остане в нашето сърце — и той може да послужи някога за нашето спасение. Може би ще станем после дори зли, дори няма да сме в състояние да устоим на лошите постъпки, ще се смеем на човешките сълзи и на ония хора, които ще казват, както одеве Коля извика: „Искам да пострадам за всички хора“ — и над такива хора може би злобно ще се глумим. Но все пак, колкото и да сме зли — не дай Боже, — но щом си спомним как сме погребвали Илюша, как сме го обичали през последните дни и как ей сега сме си приказвали така приятелски и всички заедно пред този камък, тогава и най-жестокият човек от нас, и най-присмехулният, ако станем такива, все пак няма да посмее вътре в себе си да се присмее, че е бил той самият добър и мил в тая минута! Нещо повече, може би тъкмо този спомен ще го спре от някое голямо зло и той ще се опомни и ще каже: „Да, аз бях тогава добър, смел и честен.“ Нека се подсмихне вътрешно, няма нищо, човек често се присмива на доброто и хубавото; то е само от лекомислие; но аз ви уверявам, господа, че щом се подсмихне, веднага ще каже в сърцето си: „Не, лошо направих, че се подсмихнах, защото на това не бива да се смее човек!“
— Така ще бъде непременно, Карамазов, аз ви разбирам, Карамазов! — извика Коля и очите му блеснаха. Момчетата се развълнуваха и също искаха да кажат нещо, но се сдържаха и продължиха да гледат внимателно и с умиление оратора.