— Какво ти е пак? — кротко се усмихна старецът. — Нека миряните да изпращат със сълзи своите покойници, а ние тук се радваме на отеца, що си отива, радваме се и се молим за него. Остави ме сега. Трябва да се моля. Върви, побързай. Бъди при братята си. И не само при единия, а при двамата.
Старецът вдигна ръка да го благослови. Невъзможно беше да му възразява, макар че на Альоша безкрайно много му се искаше да остане тук. Искаше му се също да попита и дори на езика му беше въпросът: „Какво означаваше този поклон доземи пред брат ми Дмитрий?“ — но не посмя да попита. Той знаеше, че старецът сам, без да го пита, щеше да му разясни, ако беше възможно. Но, значи, не беше в неговата воля това. А този поклон страшно порази Альоша; той вярваше сляпо, че в него има тайнствен смисъл. Тайнствен, а може би и ужасен. Когато излезе извън оградата на скита, за да успее да стигне в манастира за започването на обяда у игумена (разбира се, само за да прислужва на трапезата), изведнъж сърцето му болно се сви и той се спря на място: в ушите му сякаш пак прозвучаха думите на стареца, който предричаше тъй близката си кончина. Онова, което старецът предричаше, при това с такава точност, без друго трябваше да стане, Альоша свято вярваше в това. Но как ще остане без него, как няма вече да го вижда, да го чува? И къде ще отиде? Повелява му да не плаче и да напусне манастира, Господи! Отдавна Альоша не беше изпитвал такава скръб. Той тръгна по-бързо през гората, която делеше скита от манастира, и като не беше в състояние дори да изтърпи собствените си мисли, тъй много го гнетяха те, почна да гледа вековните борове от двете страни на горската пътека. Пътят не беше дълъг, към петстотин крачки, не повече; в този час не би могъл да срещне там никого, ала изведнъж на първия завой на пътеката забеляза Ракитин. Ракитин причакваше някого.
— Да не би мене да чакаш? — попита Альоша, като се изравни с него.
— Именно тебе — усмихна се Ракитин. — Ти бързаш при отеца игумен, знам; той дава обяд. Откакто беше канил архиерея с генерал Пахатов, нали помниш, такъв обяд не е имало. Аз няма да бъда там, но ти иди, да поднасяш сосовете. Само едно ми кажи, Алексей: какво беше това чудо? Това исках да те попитам.
— Кое чудо?
— Ами онзи поклон пред твоя брат Дмитрий Фьодорович. Чак си удари челото!
— За отец Зосима ли говориш?
— Да, за отец Зосима.
— Ударил си челото ли?
— А, непочтително се изразих! Нищо, нека е непочтително. И тъй, какво означава това чудо?
— Не знам, Миша, какво значи.
— Така си и знаех, че няма да ти го обясни. В това, разбира се, няма нищо чудно, само вечните благоглупости61 комай. Но този фокус беше направен нарочно. Сега ще заговорят всички лицемери в града и ще го разнесат из губернията: „Какво ли ще значи това чудо?“ Според мен старикът наистина е прозорлив: нещо престъпно е подушил. Смърди у вас.
— Какво престъпно?
Ракитин явно искаше да каже нещо.
— Във вашето семейство ще стане това престъпление. То ще стане между твоите братлета и богатото ти татенце. Затова отец Зосима удари чело, за всеки случай. А сетне каквото и да се случи: „Ах, та светият отец го предрече, предвеща го“ — макар че какво пророчество може да има в това, че си чукна челото? Не, ще кажат, това беше емблема, алегория и дявол знае какво! Ще го прославят, ще запомнят: престъплението бил предугадил, престъпника бил отбелязал. С юродивите винаги е така: пред кръчмата се кръсти, а църквата с камъни замерва. Така и твоят старец: праведника гони с тояга, а на убиеца — поклон в нозете.
— Какво престъпление? На кой убиец? Какви ги говориш! — Альоша спря като вцепенен, спря и Ракитин.
— На кой ли? Като че ли не знаеш! Бас държа, че и ти вече си го мислил. Я сега да те попитам, това е интересно: слушай, Альоша, ти винаги говориш истината, макар че винаги сядаш между два стола62: мислил ли си ти за това, или не? Кажи!
— Мислил съм — тихо отговори Альоша. Чак Ракитин се смути.
— Какво? Нима и ти вече си мислил? — извика той.
— Аз… не че съм мислил — изломоти Альоша, — ами сега, когато ти започна да говориш тъй странно за това, на мене ми се стори, че и аз съм мислил.
— Виждаш ли (и как ясно го каза), виждаш ли! Днес, като гледаше татенцето си и братлето си Митя, си помислил за престъпление? Значи, не се лъжа?
— Но почакай, почакай — прекъсна го тревожно Альоша, — откъде накъде ти се струва всичко това?… Защо тъй много те занимава преди всичко?
— Два въпроса отделни, но естествени. Ще отговоря на всеки поотделно. Откъде ми се струва ли? Нищо нямаше да ми се стори, ако днес отведнъж не бях разбрал Дмитрий Фьодорович, твоя брат, цял, какъвто е, отведнъж и цял, какъвто е. Само по някаква една-единствена черта го схванах отведнъж целия. У тези много честни, но любострастни хора има една граница, която внимавай да не прехвърлиш. Иначе — иначе и баща си с нож намушва. А татенцето е пияница и невъздържан безпътник, никога в нищо не знае мярка — няма да издържат — и бух и двамата в ямата…
62