— Ах, Миша, че това комай изцяло ще се сбъдне, чак до последната дума! — извика внезапно Альоша, като не можа да се сдържи и се усмихна весело.
— И вие се увличате в сарказми, Алексей Фьодорович.
— Не, не, аз се шегувам, извинявай. Съвсем друго мисля. Но позволи ми да те питам: кой е могъл да ти съобщи такива подробности, от кого си могъл да ги научиш? Няма как да си бил у Катерина Ивановна лично, когато е говорил за тебе, нали?
— Аз не съм бил там, но е бил Дмитрий Фьодорович и го чух с ушите си от самия Дмитрий Фьодорович, тоест, той не ми го е разправял, но аз подслушах, без да искам, разбира се, защото бях у Грушенка, в спалнята й, и не можах да изляза през цялото време, докато Дмитрий Фьодорович се намираше в другата стая.
— Ах, да, забравих, че ти е сродница…
— Сродница ли? Грушенка да ми е сродница? — извика изведнъж Ракитин и целият пламна. — Ти луд ли си, а? Не си добре с мозъка.
— Но как? Нима не ти е роднина? Така съм чувал…
— Откъде може да си го чул? Не, вие, господа Карамазови, се правите на някакви велики и древни дворяни, а баща ти е обикалял като шут чуждите трапези и по милост са го изхранвали. Да речем, аз съм само попски син и съм нищо пред вас, дворяните, ала недейте пък да ме оскърбявате така с лека ръка и безпътно. И аз имам чест, Алексей Фьодорович. Грушенка, една уличница, не може да ми бъде роднина, моля ви да го разберете!
Ракитин беше много ядосан.
— Извини ме, за бога, съвсем не можех да предположа, пък и каква уличница е тя? Нима тя е… такава? — изведнъж се изчерви Альоша — Повтарям ти, така бях чул, че ти е сродница. Често ходиш при нея и си ми казвал, че нямаш с нея любовна връзка… Но никога не съм мислил, че толкова я презираш! Наистина ли го заслужава?
— Ако я посещавам, мога да си имам причини за това, няма нужда да знаеш повече. А колкото до роднинството, по-скоро твоят брат или татко ти ще я натрапят за роднина на тебе, не на мене. Но ето, стигнахме. Хайде, върви, по-добре в кухнята. А! Но какво е това, какво е това? Мигар сме закъснели? Невъзможно е да са свършили обяда тъй скоро! Или и тук Карамазови са направили някоя щуротия? Сигурно е така. Ето го и татко ти, и Иван Фьодорович подире му. От игумена изхвърчаха. Ето отец Исидор от вратата им вика нещо. А татко ти крещи и маха с ръце, сигурно се кара. Ха, ето го и Миусов — заминава с каляската, виж, отива си. Ей го и помешчика Максимов, тича — че тук скандал е станал; значи, не е имало обяд! Дали не са били игумена? Или може би тях са били? Виж, това си заслужава!…
Ракитин ненапразно възклицаваше. Наистина беше станал скандал, нечуван и неочакван. Всичко стана „по вдъхновение“.
VIII. Скандалът
Когато Миусов и Иван Фьодорович влизаха вече при игумена, у Пьотър Александрович, като у истински порядъчен и деликатен човек, бързо се извърши един деликатен по рода си процес — досрамя го да се сърди. Той почувствува в себе си, че в същност би трябвало до такава степен да не уважава този нищожен Фьодор Павлович, че да не губи хладнокръвие в килията на стареца и така да се обърква, както беше станало. „Поне монасите не са ни за нищо виновни — реши изведнъж пред вратата на игумена, — а ако и тук има порядъчни хора (този отец Николай, игуменът, и той е май дворянин), защо да не бъда с тях мил, любезен и вежлив?… Няма да споря, дори ще ги поддържам за всичко, ще ги очаровам с любезни обноски и…, и… най-сетне ще им докажа, че не съм от компанията на този Езоп, този шут, този Пиеро, и че съм се намерил в небрано лозе също като всички тях…“
А спорното сечище в гората и този риболов (къде беше всичко това — и той не знаеше) реши да им отстъпи окончателно веднъж за винаги още днес, толкова повече, че всичко туй не струваше кой знае колко, и да прекрати всичките си искове срещу манастира.
Всичките му благи намерения се затвърдиха още повече, когато гостите влязоха в трапезарията на отеца игумен. Трапезария впрочем той нямаше, защото имаше в същност общо две стаи в цялото помещение, наистина много по-просторни и по-удобни, отколкото у стареца. Но наредбата на стаите също не се отличаваше с особен комфорт: мебелите бяха кожени и от махагон, по старата мода от двадесетте години; дори подът беше от небоядисани дъски; затова пък всичко светеше от чистота, по прозорците имаше голямо количество скъпи цветя; но главният разкош в този момент естествено беше разкошно сервираната трапеза, макар впрочем и това казано относително: покривката беше чиста, съдините — лъскави; три вида прекрасно изпечен хляб, две бутилки вино, две бутилки великолепна манастирска медовина, една голяма стъклена кана с манастирски квас, прочут в цялата околност. Водка нямаше. Ракитин разказваше по-късно, че обядът се състоял този път от пет блюда: чорба от чига с рибени пирожки; след туй варена риба, някак специално и прекрасно приготвена; сетне кюфтета от червена риба, ледено и компот и най-накрая плодово желе, нещо като бланманже64. Всичко това беше изучил Ракитин, защото не беше издържал и нарочно надзърна в игуменската кухня, с която също имаше връзки. Той навсякъде имаше връзки и навсякъде намираше кого да разпита. Сърцето му беше твърде неспокойно и завистливо. Напълно съзнаваше значителните си способности, но нервно ги преувеличаваше в своето самочувствие. Знаеше със сигурност, че ще бъде своего рода деятел, но Альоша, който беше много привързан към него, се измъчваше от това, че приятелят му Ракитин е безчестен и изобщо не го съзнава, напротив, понеже знае, че няма да открадне пари, оставени на видно място, окончателно се смята за човек с висша честност. В случая не само Альоша, но и никой друг не би могъл да помогне с нищо.