Ракитин, като незначително лице, не можеше да бъде поканен на обяд, затова пък бяха поканени отец Йосиф, отец Паисий и с тях още един йеромонах. Те вече чакаха в трапезарията на игумена, когато влязоха Пьотър Александрович, Калганов и Иван Фьодорович. Отстрани беше застанал в очакване и помешчикът Максимов. Отецът игумен излезе насред стаята да посрещне гостите. Той беше висок, мършав, но все още силен старец, чернокос, но доста прошарен, с издължено постническо и важно лице. Поклони се мълком на гостите, но те този път се приближиха да ги благослови. Миусов дори рискува да му целуне ръка, но игуменът някак навреме я дръпна и целувката не се състоя. Затова пък Иван Фьодорович и Калганов се благословиха този път изцяло, тоест с най-простодушно и простонародно млясване на ръката.
— Ние ви дължим голямо извинение, ваше високопреподобие — почна Пьотър Александрович, като се ухили любезно, но все пак със сериозен и почтителен тон, — извинение, че идваме сами без поканения от вас наш спътник Фьодор Павлович; той беше принуден да се откаже от вашата трапеза — и не без причина. В килията на преподобния отец Зосима, увлечен в нещастна разпра със сина си, той изрече няколко думи съвсем не на място… с една реч, съвсем неприлични… за което вероятно (той погледна йеромонасите), ваше високопреподобие вече е известен. И затова, като си признава сам вината и искрено се разкайва, той почувствува срам, който не може да надвие, та ни помоли, мене и сина си Иван Фьодорович, да изкажем пред вас цялото му искрено съжаление, съкрушение и покаяние… С една дума, той се надява и иска да компенсира всичко това по-късно, а сега моли за вашата благословия и ви заклева да забравите станалото…
Миусов млъкна. Като произнесе последните думи на тирадата си, остана съвсем доволен от себе си, до такава степен, че от доскорошния му яд не остана в душата му никаква следа. Той пак обичаше човечеството напълно и искрено. Игуменът го изслуша важно, леко склони глава и отвърна:
— Дълбоко съжалявам за отлъчилия се. Може би на нашата трапеза той би ни обикнал, както и ние него. Моля ви се, господа, заповядайте на трапезата.
Той се изправи пред иконата и почна гласно молитва. Всички почтително наведоха глави, а помешчикът Максимов дори някак особено се изпъна напред, събрал пред себе си длани от благоговение.
И тук именно Фьодор Павлович изигра последния си номер. Трябва да отбележим, че той наистина искаше да си тръгне и наистина почувствува невъзможност подир позорното си поведение в килията на стареца просто така да отиде на обяд у игумена. Не че толкова се срамуваше от себе си и се обвиняваше; може би дори точно обратното; но все пак чувствуваше, че да отиде и на обяда ще бъде вече неприлично. Но тъкмо докараха пред стълбите на хотела неговата разхлопана каляска и той понечи да се качи в нея, когато изведнъж се спря. Спомни си своите собствени думи, казани пред стареца: „Мене все ми се струва, когато отивам някъде, че съм най-долен от всички и че всички ме вземат за шут — чакай тогава наистина да се направя на шут, защото вие всички до един сте по-глупави и по-долни от мене.“ Изпита желание да отмъсти на всички за собствените си мерзости. Изведнъж си спомни сега, тъкмо навреме, че веднъж, отдавна, бяха го попитали: „Защо така мразите еди-кого си?“ И той беше отговорил тогава, в прилив на шутовско безсрамие: „Ето защо: той наистина нищо не ми е направил, но затова пък аз му направих една извънредно безсрамна мерзост и щом я направих, тутакси го намразих точно за това.“ Като си спомни сега това, той кротко и злобно се усмихна в минутен размисъл. Очите му блеснаха и чак устните му се разтрепериха. „Щом съм започнал, трябва и да свърша“ — реши внезапно. Най-съкровеното му чувство в този миг би могло да се изрази със следните думи: „Сега вече не мога да се реабилитирам, ами чакай барем да ги заплюя най-безочливо: не ме е срам, сиреч, от вас и толкова!“ Той поръча на кочияша да почака и с бързи крачки се върна в манастира и отиде право у игумена. Още не беше наясно какво ще направи, но знаеше, че вече не се владее и съвсем малко му трябва, та в същия миг да стигне вече до последния предел на някоя мръсотия — впрочем само мръсотия, в никакъв случай някое престъпление или постъпка, за която съдът може да го накаже. В това отношение винаги умееше да се сдържа и чак се учудваше сам на себе си в някои случаи. Появи се в трапезарията на игумена точно в мига, когато молитвата беше свършила и всички сядаха на трапезата. Спрял на прага, изгледа компанията и се изсмя с продължителен, безочлив, злобен смях, смело гледайки всички в очите.