Пак нота бене. Никога и никакво особено значение не бе имал нашият манастир в неговия живот и никакви горчиви сълзи не бе проливал заради него. Но той дотам се увлече в престорените си сълзи, че за миг едва не повярва сам на себе си; дори щеше да заплаче от умиление; но същия миг почувствува, че е време да приключва. Като чу злобната му лъжа, игуменът наведе глава и пак произнесе внушително:
— Казано е също: „Претерпи смотрительне находящее на тя невольно безчестие, е радостию и да не смутишися, ниже возненавидиши безчестящего тя.“ Така ще постъпим и ние.
— Е-е-е, вознепщехами и прочие галиматии! Непщуйте си отци, пък аз си отивам.72 А моя син Алексей сега го вземам с родителската си власт вовеки. Иван Фьодорович, почтителни мой сине, позволете да ви заповядам да ме последвате! Фон Зон, какво ще оставаш тук! Ела при мене в града. У дома е весело. Няма и един километър път и вместо дървено масло ще ти предложа прасенце с каша; ще си хапнем; коняче ще пием, после ликьорче; и мамуровка73 има… Ей, фон Зон, не си бягай от късмета!
Той излезе навън с викове и жестикулации. Тъкмо в този миг го видя Ракитин да излиза и го посочи на Альоша.
— Алексей! — извика отдалече баща му, като го съзря. — Още днес се пренасяш у дома окончателно, и възглавницата, и дюшека си вземи, сянка от теб да не остане тук!
Альоша се спря като втрещен, наблюдавайки сцената мълком и внимателно. В това време Фьодор Павлович се качи в каляската, а подир него, дори без да се обърне към Альоша за сбогом, мълчаливо и намръщено понечи да се качи и Иван Фьодорович. Но в този момент стана още една палячовска и почти невероятна сцена, която допълни епизода. Изведнъж пред стъпалото на каляската се появи помешчикът Максимов. Той дотърча запъхтян да не ги изпусне. Ракитин и Альоша го видяха, като тичаше. Той така бързаше, че от нетърпение вече си вдигаше крака на стъпалото, на което още стоеше левият крак на Иван Фьодорович, и като се улови за каляската, почна да подскача, за да се качи.
— И аз, и аз ще дойда с вас! — викаше той, подскачаше и се смееше със ситен весел смях, с блаженство на лицето и готов на всичко. — Вземете и мене!
— Е, не ви ли казах — възторжено извика Фьодор Павлович, — че това е фон Зон! Че това е същинският възкръснал от мъртвите фон Зон! Но как се измъкна оттам? Какво изфонзони там и как можа да напуснеш обяда? За това трябва голямо дебелоочие. И мене ме бива, ама аз, братко, се чудя и на тебе! Скачай, скачай по-скоро! Пусни го, Ваня, ще стане весело. Той ей тук някак в краката ни ще се свие. Ще се свиеш, фон Зон, нали? Или на капрата, при кочияша да го сложим?… Я скочи на капрата, фон Зон!
Но Иван Фьодорович, който вече беше седнал на мястото си, изведнъж мълком и с всичка сила блъсна Максимов в гърдите и той отхвръкна на цял метър. Не падна само по някакво чудо.
Карай! — гневно извика Иван Фьодорович на кочияша.
— Но какво правиш! Какво правиш? Защо така? — развика се Фьодор Павлович, но каляската вече беше потеглила. Иван Фьодорович не отговори.
— Гледай го ти! — продума Фьодор Павлович подир две минути, като гледаше изкриво сина си. — Ти го измисли този манастир, ти ни подкокороса, ти одобряваше, какво се сърдиш сега?
— Стига сте дрънкали глупости, починете си малко поне сега — грубо отсече Иван Фьодорович.
Фьодор Павлович пак помълча около две минути.
— Да имаше сега едно коняче — сентенциозно промълви той. Но Иван Фьодорович не отговори.
— Като стигнем у дома, и ти ще пиеш.
Иван Фьодорович все мълчеше.
Фьодор Павлович изчака още една-две минути.
— Но Альошка все пак ще го прибера от манастира, макар че това ще бъде много неприятно за вас, почтени Карл фон Моор.
Иван Фьодорович презрително вдигна рамене, обърна се и се загледа в пътя. След това чак до къщи не си казаха нищо.
Книга трета
Сладострастници
I. При слугите
Домът на Фьодор Павлович Карамазов не беше в самия център на града, но не беше и съвсем в покрайнините. Беше доста овехтял, но отвън имаше приятен вид: едноетажен, с мецанин, боядисан със сивкава боя и с червен железен покрив. Впрочем можеше да издържи още много време, беше обширен и уютен. В него имаше много различни килерчета, скришни места и неподозирани стълбички. Вътре се въдеха мишки, но Фьодор Павлович не им се сърдеше: „Поне не е толкова скучно вечерно време, когато останеш сам.“ А той наистина имаше навика да изпраща слугите да нощуват в пристройката и за цяла нощ се заключваше сам в къщи. Пристройката в двора беше просторна и здрава; там беше определил Фьодор Павлович да бъде и кухнята, макар че кухня имаше и вътре: не обичаше кухненските миризми и яденето се пренасяше през двора и зиме, и лете. Изобщо къщата беше построена за голямо семейство: пет пъти повече господари и слуги можеха да се настанят в нея. Но в момента на нашия разказ в къщата живееше само Фьодор Павлович с Иван Фьодорович, а в пристройката — само трима души прислуга: старецът Григорий, бабичката Марфа, жена му, и слугата Смердяков, още млад човек. Трябва да разкажем малко по-подробно за тези служебни лица. За стареца Григорий Василиевич Кутузов впрочем говорихме вече доста. Той беше човек твърд и неотстъпчив, вървеше упорито и праволинейно към целта си, стига само тази цел по някакви причини (често пъти чудно нелогични) да застанеше пред него като непоклатима истина. Общо взето, беше честен и неподкупен. Жена му, Марфа Игнатиевна, макар че се беше подчинявала цял живот безпрекословно на волята на мъжа си, ужасно му опяваше например веднага след освобождаването на селяните да се махнат от Фьодор Павлович в Москва и там да почнат някоя търговийка (те си имаха малко парици); но Григорий реши още тогава и веднъж за винаги, че старата разправя врели-некипели, „защото всяка жена е безчестна“, и че не бива да напущат предишния си господар, какъвто ще да е той, „щото сега туй ни е дълга“.
72