Вече споменах в началото, че Григорий ненавиждаше Аделаида Ивановна, първата съпруга на Фьодор Павлович и майка на първия му син Дмитрий Фьодорович, и че, обратно, закриляше втората му съпруга, припадничавата Софя Ивановна, от самия си господар и от всички, на които можеше да им хрумне да кажат за нея лоша или лекомислена дума. Симпатията към тази клетница у него се беше превърнала в нещо свято, тъй че и след двадесет години не би понесъл от когото и да било дори само лош намек за нея и тутакси би възразил на оскърбителя. Наглед Григорий беше човек студен и важен, немногословен, думите, които изричаше, бяха претеглени, нелекомислени. Също тъй невъзможно беше да се разбере от пръв поглед: обичаше ли безсловесната си, покорна жена, или не я обичаше, а в същност той наистина я обичаше и тя, не ще и дума, разбираше това. Тази Марфа Игнатиевна не само че не беше глупава жена, но беше може би и по-умна от съпруга си, най-малкото — по-разсъдлива от него в житейските работи, а същевременно му се подчиняваше безропотно и мълчаливо от самото начало на съпружеството и безспорно го уважаваше за духовното му надмощие. Забележително е, че двамата през целия си живот извънредно малко бяха говорили помежду си — само за най-необходимите и текущи неща. Важният и величествен Григорий обмисляше всичките си работи и грижи винаги сам, така че Марфа Игнатиевна отдавна вече беше разбрала, веднъж за винаги, че той няма никаква нужда от съветите й. Тя чувствуваше, че нейният мъж цени мълчанието й, поради което й признава, че има ум. За биене — не беше я бил никога, освен само веднъж, и то съвсем леко. Първата година от брака на Аделаида Ивановна и Фьодор Павлович, веднъж на село селските момичета и булки, тогава още крепостни, бяха събрани в господарския двор да попеят и да поиграят. Почнаха „Во лузях“74 и изведнъж Марфа Игнатиевна, тогава още млада жена, изскочи пред хорото и подкара „руската“75 по особен начин, не по селски като женорята, а както бе танцувала като прислужница у богатите Миусови в домашния им театър в имението, където изписан от Москва учител по танци обучаваше актьорите. Григорий видя как се разигра жена му и в къщи след един час й даде урок, като й пооскуба малко косите. Но с това се свършиха веднъж за винаги побоищата и не се повториха никога вече, пък и Марфа Игнатиевна се зарече оттогава да не танцува.
Деца Бог не им даде, имаха едно детенце, но то почина. А Григорий явно обичаше децата, дори не го криеше, тоест не се срамуваше да го проявява. Дмитрий Фьодорович остана на неговите грижи, когато Аделаида Ивановна избяга, още тригодишно дете, и той се занимава с него почти цяла година, сам го решеше е гребенче, сам дори го къпеше в коритото. После се грижеше и за Иван Фьодорович, и за Альоша, за което именно изяде плесницата; но всичко това вече го разправих. Собственото му детенце пък го порадва само с надежда, докато Марфа Игнатиевна беше още бременна. А когато се роди, хвърли сърцето му в скръб и ужас. Защото момченцето му се роди с шест пръста. Това така смаза Григорий, като го видя, че той не само мълча чак до кръщенето, но дори нарочно ходеше да мълчи в градината. Беше пролет, цели три дни копа лехи в бостана в градината. На третия ден трябваше да се кръсти новороденото; Григорий дотогава беше измислил вече нещо. Като влезе в къщурката, дето беше се събрало духовенството и бяха надошли гости, а освен това и самият Фьодор Павлович, който дойде лично в качеството си на кръстник, той изведнъж заяви, че детето „хич не трябва и да се кръщава“ — заяви го тихо, не се впусна в много обяснения, едва цедеше думите и само тъпо и втренчено гледаше свещеника.
— Защо така? — с весело учудване се осведоми свещеникът.
— Защото е… дракон — изломоти Григорий.
— Как дракон, какъв дракон?
Григорий помълча малко.
— Станало е смешение на природата… — изломоти той, макар и твърде неясно, но доста твърдо и явно не желаейки да се разпростира повече.
Посмяха се и, разбира се, кръстиха горкото детенце. Григорий се молеше над купела усърдно, но не промени мнението си за новороденото. Впрочем не попречи на нищо, само дето двете седмици, докато живя болнавото дете, почти не го поглеждаше, дори не искаше да го забелязва и най-често излизаше от къщицата. Но когато момченцето след две седмици почина от млечница, сам го положи в ковчега, с дълбока скръб го гледаше и когато засипаха плиткото му, мъничко гробче, падна на колене и се поклони пред гробчето доземи. Оттогава много години нито веднъж не спомена за детето си, пък и Марфа Игнатиевна нито веднъж не спомена пред него за детето си, а когато се случеше да заговори с някого за своето „детенце“, говореше шепнешком, дори и да го нямаше там Григорий Василиевич. Както разправяше Марфа Игнатиевна, точно след това гробче вече почнал да се занимава главно с „божествени работи“, четял Чети-Минеите, повечето пъти наум и сам, като винаги си слагал големите сребърни кръгли очила. Рядко четеше на глас, само през велики пости. Обичаше Книгата на Йов, беше намерил отнякъде препис от словата и проповедите на „богоносния отец наш Исаака Сирина“76, четеше го упорито дълги години, почти нищичко не разбираше от него, но може би точно затова най-много ценеше и обичаше тази книга. Напоследък беше почнал да се вслушва и да вниква в хлистовщината, за което беше му се представил случай по съседство, явно беше потресен, но не намери за благоразумно да смени вярата. Начетеността в „божественото“, разбира се, придаде на физиономията му още по-голяма важност.
74
76