Случват се чудни неща: никой навън не беше забелязал тогава, че е влязла при мене, така че остана тайна за града. А аз държах квартира у две чиновнишки жени, стари бабички, те ми прислужваха, уважаваха ме, слушаха не за всичко и по моя заповед и двете после мълчаха като риби. Разбира се, веднага схванах всичко. Тя влезе и ме погледна право в очите, тъмните й очи гледат решително, дори дръзко, но в устните и около устните, виждам, има нерешителност.
— Сестра ми каза, че ще дадете четири хиляди и петстотин рубли, ако аз дойда за тях… при вас сама. Дойдох… Дайте парите!… — Не издържа, задави се, изплаши се, гласът й пресекна, а ъглите на устните и линиите около тях затрептяха. — Альошка, слушаш ли, или спиш?
— Митя, зная, че ще ми кажеш цялата истина — издума развълнуван Альоша.
— Самата истина ще ти кажа. Щом трябва да се каже цялата истина, ето как беше, няма да се щадя. Първата ми мисъл беше карамазовска. Веднъж, брате, ме беше ухапал отровен паяк. Две седмици ме тресе от него; та и тогава на, изведнъж усещам, в сърцето ме ухапа отровният паяк, злото насекомо, разбираш ли? Измерих я под око! Ти виждал ли си я? Та тя е хубавица. Но не й беше това хубостта, тогава. Хубава беше в онази минута, защото беше благородна, а аз — подлец, защото беше във величието на своето великодушие и на жертвата за баща си, а аз — дървеница. И ето, че от мене, от дървеницата и подлеца, тя зависи цяла, цялата, абсолютно, и духом, и тялом. В ръцете ми е. Искрено ще ти кажа: тази мисъл, мисълта на отровния паяк, до такава степен обхвана сърцето ми, че едва не се пръсна от мъчително желание. Като че ли не можеше изобщо да има борба: да постъпя именно като дървеница, като отровен паяк, без капка жал… Чак дъхът ми секна. Слушай: аз, разбира се, още на другия ден щях да й искам ръката, та всичко това да свърши, така да се каже, по най-благороден начин и следователно никой да не знае и да не може да узнае нищо. Защото, макар да съм човек с низки желания, все пак съм честен. И на, изведнъж точно в този момент някой ми пошепна на ухото: „Само че утре тази, като отидеш с предложение, изобщо няма да се появи, а ще заповяда на кочияша да те изпъди. Един вид, разнасяй ме на целия град, не ме е страх от тебе!“ Погледнах девойката, не ме беше излъгал гласът: точно така, разбира се, точно така ще стане. Ще ме изпъдят, още по сегашния й израз е ясно. Кипнах от злоба, дощя ми се да извърша най-подлата, свинската, парвенюшка постъпка: да я погледна с насмешка и още докато е пред мен, да я слисам с интонацията, с която само едно парвеню може да каже:
— Четири хиляди! Че аз се пошегувах, какво приказвате! Твърде лековерно, госпожице, сте си направили сметката. До двеста да ви дам, дори е удоволствие и на драго сърце, но четири хиляди — такива нари, госпожице, не се хвърлят за такова лекомислие. Напразно сте благоволили да си правите труда.
Разбираш ли, аз естествено щях да загубя всичко: тя щеше да побегне, но затова пък щеше да се получи инфернално, отмъстително, щеше да отговаря на всичко останало. Щях да вия после цял живот от разкаяние, но само и само сега да си покажа рогата! Вярваш ли, това никога с никоя не ми се е случвало, нито с една жена, в такава минута да я гледам с омраза, и ето, кръст ти правя: тази я гледах тогава три ли, пет секунди със страшна омраза, онази омраза, която е само на косъм от любовта, от най-безумната любов! Отидох до прозореца, опрях чело на замръзналото стъкло и помня, че ледът ме опари като огън. Не се бавих много, не се безпокой, обърнах се, отидох до писалището, отворих чекмеджето и извадих една петхилядна петпроцентова безименна облигация (тя беше във френския речник). После мълчаливо й я показах, сгънах я, дадох й я, отворих й вратата към коридора, отстъпих една крачка и й се поклоних до пояс с най-почтителен, най-дълбок поклон, повярвай ми! Тя цялата потрепери, погледна ме внимателно за секунда, страшно пребледня, като платно, и изведнъж също без дума да продума, не устремно, а някак кротко, дълбоко, тихо, се сведе цяла — и право в краката ми, с чело до земята, не по институтски, а по руски! После скочи и побягна. Когато избяга навън, аз бях с шпага; извадих я и исках веднага, на място, да се убия, защо — не знам, страшна глупост беше, разбира се, но сигурно от възторг. Разбираш ли ти, че понякога от възторг човек може да се убие; но аз не се ръгнах, а само целунах шпагата и пак я сложих в ножницата, за което впрочем можеше и да не ти споменавам. И дори, струва ми се, сега, като разказвам за всички тия борби, малко се поразглаголствувах, за да се похваля. Но нищо, нека е така и дявол да ги вземе всичките шпиони на човешкото сърце! Ето го целия мой „случай“ с Катерина Ивановна. Сега, значи, знаете за него брат ни Иван и ти — никой друг!