Чак впоследствие се разбра, че Иван Фьодорович бил дошъл тука донякъде по молба и по работа на по-големия си брат, Дмитрий Фьодорович, с когото за пръв път в живота си се беше запознал и видял пак почти по същото време, при същото идване, но с който обаче във връзка с един важен случай, свързан повече с Дмитрий Фьодорович, беше започнал кореспонденция още преди да пристигне от Москва. Каква е била тази работа, читателят ще научи, когато му дойде времето, изцяло и с подробности. Въпреки това дори и тогава, когато вече знаех и това особено обстоятелство, Иван Фьодорович все ми изглеждаше загадъчен, а идването му при нас — все пак необяснимо.
Ще добавя също, че Иван Фьодорович тогава имаше вид на посредник и помирител между баща си и големия си брат, Дмитрий Фьодорович, който беше започнал тогава голям скандал и дори имаше формален иск срещу баща си.
Това интересно „семейство“, повтарям, тогава за пръв път се събра цялото и някои негови членове се видяха за пръв път в живота си. Само най-малкият син, Алексей Фьодорович, вече от една година живееше при нас и беше се появил следователно най-рано от всички братя. За този именно Алексей ми е най-трудно да говоря в сегашния си предисловен разказ, преди да го изведа на сцената на романа. Но ще трябва и за него да напиша предисловие поне за да разясня предварително нещо доста странно, а именно: принуден съм да представя бъдещия си герой на читателите още от първата сцена на неговия роман в расото на послушник. Да, той>-от една година близо живееше вече в нашия манастир и като че ли възнамеряваше да се затвори в него за цял живот.
IV. Третият син Альоша
Той беше тогава само на двадесет години (брат му Иван караше двадесет и четири, а най-големият им брат Дмитрий — двадесет и осем). Преди всичко заявявам, че този юноша, Альоша, изобщо не беше фанатик и поне според мене не беше дори и мистик. Предварително ще кажа изцяло моето мнение: той беше просто подранил човеколюбец и ако беше го запленил манастирският път, то само защото в това време едничък тоя път го привлече и му показа, така да се каже, идеала за неговата душа, копнееща да се измъкне от мрака на мирската злоба към светлината на любовта. И този път го беше привлякъл само поради това, че в него бе срещнал тогава едно необикновено според неговото мнение същество — нашия знаменит манастирски старец-монах Зосима, към когото се привърза с цялата буйна първа любов на неутолимото си сърце. Впрочем не отричам, че още тогава беше вече доста странен, дори още от люлката. Впрочем, споменах, вече за него, че макар и само три-четири годишен по времето, когато почина майка му, той я беше запомнил за цял живот, лицето й, милувките й, „сякаш я виждам жива“. Такива спомени могат да се запаметят (и това е известно) дори и от по-ранна възраст, дори от двегодишна още, но те изпъкват през целия живот само като светли точки сред мрака, като късче от огромна картина, която цялата е угаснала и изчезнала, и е останало само това ъгълче. Точно така беше и с него: той помнеше една вечер, лятна, тиха, отворения прозорец, полегатите лъчи на заник слънце (полегатите лъчи именно беше запаметил най-силно), стаята, ъгъла с иконата, под нея запалено кандило, а пред иконата на колене истерично ридаеща, със скимтене и вопли, майка му, сграбчила го с двете си ръце, прегърнала го силно до болка — тя моли за него Богородица и както го е прегърнала, го поднася с двете си ръце към иконата, сякаш за да го защити Богородица… и изведнъж се втурва дойката и изплашена го изтръгва от ръцете й. Каква картина! Альоша беше запомнил в тоя миг и лицето на майка си: той казваше, че било безумно, но прекрасно, доколкото можел да си спомни. Но той рядко обичаше да споделя с когото и да било този спомен. Като дете и юноша не беше експанзивен и дори беше несловоохотлив, но не от недоверие, не от плахост или мрачна саможивост, а даже напротив, от нещо друго, от някаква сякаш вътрешна грижа, съвсем лична, която нямаше нищо общо с другите, но беше толкова важна за него, че той заради нея сякаш забравяше другите. Но той обичаше хората: той като че ли цял живот беше живял с пълна вяра в хората, а в същото време никой и никога не го смяташе нито за прост, нито за наивен човек. У него имаше нещо, което говореше и внушаваше (а и цял живот отсетне), че не иска да бъде съдия на хората, че няма да се наеме да съди и никога няма да осъди. Той като че ли дори приемаше всичко, без да осъжда ни най-малко, макар и често много опечален. Нещо повече, в този смисъл беше стигнал дотам, че никой не можеше нито да го учуди, нито да го уплаши — и то още от най-ранна младост. Когато дойде двадесетгодишен при баща си, в този явен вертеп на мръсния разврат, той, целомъдрен и чист, само се оттегляше мълчешком, когато му беше непоносимо да гледа, но без ни най-малко да показва, че презира или осъжда когото и да било. Баща му пък, бившият храненик, и затова човек чувствителен и обидчив, който първо го беше посрещнал недоверчиво и мрачно („все много мълчи и все много знае“), скоро стигна дотам, че почна ужасно често да го прегръща и целува, след не повече от една-две седмици, наистина с пиянски сълзи, с пиянска чувствителност, но явно го беше обикнал искрено и дълбоко и тъй, както никога, разбира се, човек като него не можеше никого да обича…