Стоян Каролев
Братя на човека
1
Когато чете човек този колосален роман — „Братя Карамазови“, — може да помисли, ако не знае нищо около неговата „биография“, че е писан много години и с неудържима и неотслабваща енергия на духа. А той е бил писан по-малко от три години, като в тях се включва и времето за плана, върху който Достоевски, както обикновено, е работил дълго, с месеци, защото смята, че е „най-важен“; създаван е от автор със слабо и угасващо здраве (три месеца след като е сложил последната точка и смъртта слага своята точка…), започнат и завършен е при душевен гнет. Ако „човек е тайна“, както казва Достоевски, още по-голяма тайна е геният, чиито духовни сили извират сякаш от други, незнайни нам източници. (Може би „магията“ е във вдъхновението? „Що за чудеса — възкликва в дневника си една съвременница, Е. А. Щакеншнайдер, която обичала да слуша Достоевски на литературни четения, гдето той неизменно — и през последните си месеци — предизвиквал дълбоки вълнения и бурни овации. — Душата му едва се държи в тялото, слабичък, с хлътнали гърди и шепнещ глас, а щом започне да чете, сякаш израства и оздравява — от някъде се появява сила, властна някаква сила.“)
Ако се съди по спомените на Ана Григориевна Достоевска, писателят още е работел върху плана на „Братя Карамазови“, когато на 16 май 1878 г. умира от внезапен епилептичен припадък малкият им син Альоша — ненавършил три години. Мъката на Достоевски, дочакал смъртта на детето си на колене и ридаещ, се изостря от мисълта, че болестта е наследена от него. Но на 20 юни той е вече в Москва, за да се споразумее с редакцията на „Русский вестник“ за печатането на романа през следващата година (макар че по всяка вероятност не е съставил още окончателния план) и да иска, както винаги, тласкан от нуждата, предварителен аванс. И естествено, оплаква се в писмо до жена си, че нервите му са „разстроени ужасно“, че по цели нощи не спи в хотелската стая, чакайки решението на редакцията. А ето през декември 1878 г., както съобщава Ана Григориевна в спомените си, той вече е написал „около десет печатни коли“.
И така, в началото на 1879 г. се появява началото на „Братя Карамазови“ в сп. „Русский вестник“, а Достоевски трябва да се грижи за редовното му излизане нататък… И макар епилептичните припадъци да зачестяват през тези последни години от живота му (понякога няколко на месец), макар емфиземата застрашително да напредва, предизвиквайки изменения в разположението на белия дроб и сърцето (но от пушенето и не помисля да се откаже), макар често да се оплаква в писмата си от нервно изтощение, от „умора и безсилие“, от нощни кошмари (събужда се по няколко пъти нощем облян в пот), макар все по-често да го налягат мъчителни безпокойства и страхове по най-незначителни поводи и такава мъка („тоска“), че не му се иска нищо да вижда — Достоевски продължава да пише при такава обвързаност с „Русский вестник“, да сътворява този океан от идеи и образи, този художествено-философски всемир. Това е чудо, много по-голямо от „чудесата“, за които споменава Елена Щакеншнайдер. През юли 1879 г. отново заминава за германския курорт Емс, да лекува емфиземата си, но такава кашлица раздира болните му гърди — „спазматична“, „експлозивна“, „задушаваща“, — такива кошмари го сполетяват нощем и така „прескверно“ се чувствува, че пише на жена си как постоянно и сериозно мисли за смъртта си. И тъкмо тази мисъл го заставя да напряга и да черпи — от загадъчните свои извори — сили за работата върху „Карамазови“ — произведение „трудно“, „рисковано“ и „съдбовно“: „то трябва да утвърди името ми, инак не ще има никакви надежди“. „Всички мислят, че имаме пари, а ние нищо нямаме.“ „Какво ще оставя на теб и децата“ — ето с какво е главно свързана мисълта на този необятен гений за наближаващата смърт…
И той се старае да завърши романа „добре“, да го изпипа „майсторски“, старае се да не прегреши спрямо ничия правда — не само спрямо вътрешната „правда“ на героите си, но и спрямо специфичните истини от всички сфери, до които се докосва многопосочното изображение. За целта прибягва, както са установили руските и съветските изследователи, до различна „помощна литература“, съобразно с „книгата“ и главата, върху които работи. Предстои ли му да пише за Зосима, за живота в манастира и „старчеството“, чете — или се връща към четените вече — богословски съчинения, евангелия, църковноисторически трудове; насочи ли поглед към своите „момчета“, търси — въпреки недостижимата си психологическа проницателност — и педагогическа литература; за да не изпитва затруднение от „процесуално“, фактологическо естество, когато пише за следствието срещу Дмитрий Карамазов и за съдебния процес, запознава се с материали от нашумели дела. Често се обръща към специалисти за консултации: с юристи — между които знаменития А. Ф. Кони, с богослови и църковни служители (архимандрит Симеон му изпраща чрез оберпрокурора на Синода Победоносцев извадки из книги с подробности за погребението на монаси…), с лекари-психиатри — когато в процеса на работата възниква непредвидената в плана глава — една от най-оригиналните и силни в романа — за нощния „разговор“ на Иван Карамазов с „дявола“… И ето че и най-фантастичното в кошмара се оказва правдиво.