Достоевски минава границата и в любовта си към болната и екзалтирана Мария Дмитриевна Исаева — в Семипалатинск, където е „въдворен“ след каторгата (1855 г.), — когато при мисълта за предстоящата раздяла с нея изпаднал в „безпределно отчаяние“, ходел „като побъркан“, струвало му се, че за него вече „всичко е пропаднало в живота“, както пише в спомените си приятелят му А. Е. Врангел, а по време на раздялата ридаел „като дете“; минава границата и в чувствата си към Аполинария Суслова, когато скита през есента на 1860 г. с нея из Италия (а жена му, същата Мария Дмитриевна, живее последните си месеци…), но щом го обхване другата, хазартната страст до „последен предел“, изменя и на Суслова с рулетката; минава границата и когато в някои игрални зали на Висбаден или Баден-Баден хвърля и последната си монета от заложените най-свидни — че и най-необходими — вещи на новата си любима жена Ана Григориевна и й пише да изпрати пари за път — „дори и да са последните“, — като бурно се кае при това и се самобичува с такива думи, че нашето преклонение пред гения му ги прави неудобни за цитиране.
У Дмитрий Карамазов човешките страсти бушуват така, както бушуват у много други герои на Достоевски, но Митя не е Рогожин („Идиот“), у него плътското, земното, първичното прелива многопосочно и многоцветно в духовното, което се издига нерядко до благородни висоти, докосва се до трагични проблеми на човешкото битие. В неговите изказвания за красотата, които напълно съответствуват на характера и на личността му, има и нещо съкровено от размишленията на Достоевски, нещо интимно в двоен смисъл: творчески и човешки. Разкривайки своето „горещо сърце“ пред Альоша, Митя възкликва: „Красотата е страшно, ужасно нещо! Страшно, защото е неопределимо, а не може да се определи, защото Бог ни е изправил само пред загадки.“ (Изобщо Митя точно като своя създател смята, че „твърде много загадки угнетяват човека на земята“, и дори че „на света всичко е загадка“.) И малко по-късно: „Ужасно е, че красотата е не само страшно, но и тайнствено нещо. Тук дяволът с Бога се бори, а бойното поле са сърцата на хората.“
Този драматичен възглед за красотата (който обичаше да цитира нашият Емилиян Станев) е до голяма степен и авторов. Наистина, съществува и друга тенденция в разбиранията на Достоевски за красотата (у него рядко намираме еднопосочни възгледи…), тенденция, намерила израз в твърдения, че „красотата е непосредственост“, „красотата е хармония, в нея е залогът за успокоение“, че „въплъщава идеали на човека и човечеството“ и дори че „ще спаси света“. Тази тенденция е въплътена в изображението на такъв „напълно прекрасен човек“, според израза на самия Достоевски, като княз Мишкин от „Идиот“, а до голяма степен и на Алексей Карамазов. Но другата тенденция, за която стана дума преди малко, се откроява помощно, по-внушително в огромното творчество на Достоевски. В него могат да се срещнат множество герои, които потвърждават думите на Дмитрий Карамазов: „Някой човек, дори висш по сърце и с висок ум, започва от идеала на Мадоната, а свършва със содомския идеал. Още по-страшен е този, който с идеала содомски в сърцето си не отрича и идеала на Мадоната и от него гори сърцето му, наистина, наистина гори (това Митя знае от собствен опит — С.К.), както през юношеските непорочни години. Не, широк е човекът, дори твърде широк, аз бих го стеснил…“
Става дума за „стесняване“ върху нравствена плоскост, в „шилеровска“ насока. То е същевременно морално извисяване. Сам Достоевски, антипод в много отношения като художник и мислител на Шилер, винаги се е прекланял пред нравствения патос на неговите творби. А в „Дон Кихот“ вижда „последната засега, най-велика дума на човешката мисъл“; препоръчва творбата да се изучава в часовете по литература, защото тя „би възвисила духовно юношата, би посяла в сърцето му велики въпроси, би му помогнала да се откаже от преклонението пред вечния и глупав идол на умереността, на доволното самомнение и пошлото благоразумие“. Личността на Дон Кихот е „стеснена“, защото е целенасочена и героична, освободена и от споменатите лъжедобродетели, и от тъмните душевни катаклизми. Достоевски е мечтал за подобно освобождение от мъчителните и страшни конфликти и противоречия на несъвършената човешка природа и се е стремил да създаде герой, въплъщаващ тази мечта.