Но очевидно преобладават и по-характерни са в неговия свят героите с мятащи се души и съзнания, изпълнени с много и често парадоксални противоречия — както и самият той, според израза на Толстой, е „целият в борба“. В творчеството си Достоевски е осъществил до голяма степен онова, което Толстой, майсторът на „диалектиката на душата“, си отбелязва в дневника на 21 март 1898 г. — като примамлива цел за още по-смело навлизане в подвижната и течаща противоречивост и многоликост на човешката душа: „Колко хубаво би било да се напише художествено произведение, в което да се изрази променливостта на човека, това, че един човек е ту злодей; ту ангел, ту мъдрец, ту идиот, ту много силен, ту най-безсилно същество.“
И образът на Митя Карамазов е върху тази плоскост, върху тази насока на изображение. От една страна: „Обичах разврата, обичах и срама на разврата. Обичах жестокостта: не съм ли тогава дървеница, не съм ли злобно насекомо?“ — в изповедта пред Альоша. От друга страна: честност, щедрост, благородни пориви, чийто връх е в най-трудния момент на живота му, когато се страхува не от това, че ще кърти като каторжник двайсет години руда под земята, а да не би „възкръсналият човек“ у него да го напусне, когато се чувствува виновен и за собствените си, и за чуждите прегрешения и престъпления и е готов да се пожертвува за всички, когато мечтае да възроди и други каторжници, да ги изведе от душевния „вертеп“ до висотата на едно страдалческо, но великодушно и героично съзнание и всички заедно да запеят под земята „трагичен химн на бога“… На Достоевски навярно е бил особено скъп този изблик на духовна светлина у човек, тънал в преизподните на порока. (Но най-ужасните падения на Митя не е изобразил пряко, проявил е сдържаност — той, склонният да минава постоянно границата и в естетическите сфери — нали геният, както казва Кант, създава свои закони в изкуството…).
Митя не стига до идиотизъм, нито до особена мъдрост. Но все пак, от една страна, изпада под зашеметяващия натиск на страсти и увлечения до почти невероятна наивност и привързаност в мисли и дела, а, от друга страна, умът му дълбае в големите и трагични проблеми на човешкото битие. В самото навечерие на съдбовните за него събития, един ден преди началото на процеса, той мисли (разбира се, не с хладни логически дисекции, а с мятания на ума, наелекризиран от чувството) за това, върху което и Достоевски е размишлявал цял живот: има ли бог, а ако няма, откъде ще черпят радост такива като него, „подземни човеци“, „каторжници“, как без вяра в бога и безсмъртието на душата човек може да бъде щастлив и добродетелен, няма ли тогава „всичко да бъде позволено“ и пр.? „Защото какво е това добродетел (…)? Аз имам една добродетел, китаецът има друга, значи, тя е нещо относително. Или не? Или не е относително? Коварен въпрос. Не ми се смей, ако кажа, че две нощи не съм спал заради това.“
Навярно има истина в предположението на Митя, че тон е пиянствувал, бил се е, беснял е поради това, че у него са бушували „неизвестни идеи“… Защото е руски човек, а „руските хора са философи“ — както явно смята и писателят… „Ние — казва Иван Карамазов на Альоша — преди всичко трябва да разрешим предвечните въпроси, това ни е грижата.“
Такава „грижа“ цял живот е тегнела и върху Достоевски. В това отношение Иван Карамазов му е вътрешно близък. Тази близост засяга и двойника на Иван, дявола, въплъщение на мъчително-конфликтното в светоусещането и светогледа на героя. И когато в нощния кошмар дяволът казва на Иван, че „колебанията“, „безпокойството“, „борбата между вярата и неверието — това е понякога такова мъчение за съвестния човек, такъв като тебе, че по-добре да се обеси“, думите му важат до голяма степен и за самия Достоевски, вложил тук наистина нещо „много от самия себе си“. То е изразено още в известното писмо от 1854 г. до Д. Н. Фонвизина, дето писателят характеризира себе си като „дете на века, дете на неверието и съмнението“ и изказва увереността, че ще си остане такъв до гроб. Тук той пише и за „страшните мъчения“, които му носи жаждата да повярва — „толкова по-силна“ в душата му, колкото повече у него има „доводи против нея“. И много години по-късно, през 1870 г. Достоевски заявява в писмо до Майков, че главният въпрос в проектирания роман „Житие на великия грешник“ е същият, с който се е мъчил „съзнателно или несъзнателно през целия си живот — Божието съществование“.