Иван Карамазов, подобно на своя създател, желаел, както го уличава дяволът, тайно, по силно да повярва — като отците-отшелници, готов е като тях скакалци да яде (макар че и в душите на отшелниците, според наблюденията на дявола, понякога има „бездни на вяра и неверие (…) в един и същи момент“ — мисъл явно близка на самия Достоевски…).
Това, което дяволът смята за жизнена необходимост — човешкото „осанна“ да преминава през горнилото на съмненията, е „осъществено“ от Достоевски. Писателят се позовава на тези именно думи на Ивановия двойник, когато се защищава от обвиненията в „ретроградна вяра в бога“: критиците му не са и сънували „отрицание с такава сила“, каквото е изживял той; „и в Европа няма и не е имало толкова силно изразени атеистични възгледи“, каквито съдържат някои глави на „Карамазови“; сам той, Достоевски, не е „повярвал като дете в Христос“ — неговата „осанна“ е преминала „през голямото горнило на съмненията“, „както казва в същия роман дяволът“. В същност колкото и минути на пълно спокойствие, на спокойна вяра да му е изпращал — според една негова изповед — бог, това са били именно само минути: до края на живота му борбата между вяра и безверие продължава в душата му, макар, общо взето, Достоевски да е бил по-често и по-близко до вярата, а Иван Карамазов — до безверието…
И у героя, и у автора вярата или жаждата за вяра е свързана с мисли (от които човекът на духа не спи, а може и да полудее…) не толкова за „отвъдния“, колкото за „отсамния“, земния живот. Още твърде рано във великия океан на повествованието — при срещата на Карамазови в манастира у Зосима — четем мисли на Иван, че ако секне у човека и в човечеството вярата в безсмъртие, ще секне и любовта, и силата за живот, че тогава „вече нищо няма да бъде безнравствено, всичко ще бъде позволено“, защото „няма добродетел, ако няма безсмъртие“ и т.н. В публицистиката и в писмата на Достоевски ще намерим изказвания, които напълно съответствуват на цитираните мисли. Така, в писмо до А. Л. Озмидов от февруари 1878 г., т.е. от времето вече на „Карамазови“, Достоевски „риторично“ пита за какво човек трябва да живее нравствено, да прави добро, ако „съвсем“ умре на земята; щом без безсмъртието всичко се свежда до това да си доживееш времето, защо да не заколиш, да не ограбиш или (ако към това все пак не си склонен) „поне“ да живееш за сметка на другите и само за своя изгода. „Нали аз ще умра и всичко ще умре, и нищо няма да има.“ А друг път заявява, че онези, които отнемат „вярата на човека в безсмъртието и искат да заменят тази вяра, като висша цел на живота, с «любов към човечеството», те(…) вдигат ръка срещу самите себе си; защото вместо любов към човека насаждат в сърцето на загубилия вярата само зародиш на ненавист към човечеството“. („Че защо непременно аз трябва да обичам ближния или вашето там бъдещо човечество, което никога няма да видя — казва Юношата от едноименния роман — и което на свой ред ще изтлее без всяка следа и спомен, когато земята ще се обърне на камък и ще лети в безвъздушното пространство с безброй такива ледени камъни…“) В новаторската поетика на Достоевски, в неговата полифония такива идеи се сблъскват с контраидеи — художникът у Достоевски е неизмеримо по-богат от публициста. И разбира се — от всеки негов герой, дори от Иван Карамазов… До този проблем ще се докоснем, когато спрем поглед — все така набързо, според възможностите тук — върху естетическия характер и живота на идеите в произведението. Сега нашата тема ни задължава до друго да се докосваме…
Разговаряйки с Альоша по „предвечните въпроси“ в знаменитата глава „Бунтът“, Иван Карамазов казва, че се отрича от „висшата хармония“ — „тя не струва колкото дори една сълзица само на онова измъчено дете“ и не може да се изгради върху неизкупеното страдание на невинните, а не е известно с какво то може да бъде изкупено. Пак там той пита своя брат дали би издигнал „зданието на човешката съдба“ с цел да ощастливи най-после хората, да им даде покой и мир, ако за това е необходимо да измъчи до смърт „само едно-единствено мъничко създанийце“ — и Альоша отговаря, че не би се съгласил; пита го още дали допуска, че хората, за които ще строи, биха приели така изграденото щастие, а ако приемат, ще останат ли навеки щастливи — и Альоша отговаря, че не допуска… В бележитата си реч на празника при откриването на Пушкиновия паметник в Москва през 1880 г. Достоевски се обръща към своите слушатели (които му направили невиждана и нечувана дотогава овация) почти със същите думи, с които Иван се обръща към Альоша, подканвайки ги да си представят, че сами издигат „зданието на човешката съдба“ с цел да ощастливят хората — биха ли се съгласили, ако за целта трябва да измъчат само едно човешко същество, биха ли се решили да издигнат на такава цена зданието на човешкото щастие…