Във „Ивановата“ легенда за великия инквизитор са въплътени „проклети“ проблеми и конфликти, които са съпътствували Достоевски през целия му творчески път… Хората се раждат със стремеж, с „дар“ за свобода, а същевременно търсят — в мнозинството си — пред кого да се преклонят и свободата се оказва за тях най-непоносима от всичко. Исус, пред когото Достоевски благоговее като пред въплътен идеал, е обременил душевния живот на човека, искайки от него свободно да избира пътя си, любовта си, вярата, а не му е дал вяра, основана върху чудото, тайната и авторитета. Защото свободната изява на волята изисква необикновена духовна сила и носи гнет за повечето хора и те предпочитат „спокойствието и дори смъртта“ пред нея. Масите се предават и се прекланят на онзи, който владее тяхната свобода, тяхната воля. И често, когато са най-зависими, те се смятат най-свободни… Но от друга страна, макар да предпочита земния хляб пред небесния, човек не би живял само с него, би се самоубил дори, ако нямаше пред очи някаква жизнена цел, някакъв идеал. И т.н.
Може да се възрази, че легендата е само формално приписана на Иван — сътворена е от Достоевски, който, споменах вече, я смята за връх на своята литературна дейност. Но тя не би могла да бъде „приписана“ на Митя, нито на Альоша, нито на когото и да е другиго в „Братя Карамазови“, в цялото творчество на писателя. Следователно, тя наистина е не само на Достоевски, но и на Иван — в специфичния стилов смисъл; в нея звучи действително свободно и нестеснявано гласът на Иван, който се саморазкрива пред Алексей. Друг е въпросът, че гласът и съзнанието на Иван често са органично, спонтанно в пълна хармония със съзнанието и гласа на автора — още едно основание (и то измежду главните) Достоевски да каже, че в „Братя Карамазови“ е вложил много от самия себе си.
Иван Карамазов е драматична натура, защото той, невярващият, смята, че без вярата в бога и безсмъртието на душата човек губи жизнените си сили и нравствените си устои. Не е чудно, следователно, че безверието го мъчи, както и самият автор се мъчи от страстната жажда да повярва напълно, без колебание, завинаги… Достоевски казва още в това писмо — от 10 август 1880 г., — че Иван несъзнателно желае призракът, дяволът „да не е фантастичен, а нещо действително“, т.е. да съществува отвъден свят. А дяволът, както видяхме, направо уличава Иван в тайно, но силно желание да повярва. Впрочем, това желание съвсем явно прозира в думите на Иван към Альоша: „Братче мое, не искам тебе да развратя и да те мръдна от устоите ти, ами може би себе си бих искал да изцеря чрез тебе…“
Но не му се удава да се издери, той си остава — като своя създател — „целият борба“. И е трудно да се каже кога трагизмът у него е по-силен: когато безверието му не е разколебано, но го тласка според повелите на една своеобразна индивидуална логика към отхвърляне на моралните критерии и устои (а сам той е човек, както доказва развитието на събитията, с остра съвест), или — когато душата му жадува вяра, а срещу тази жажда се изправят доводите на разума, или пък — когато цялото съзнание е разтърсено от сблъсъка на „про“ и „контра“. Зосима вижда тази борба, разбира невъзможността на Иван да разреши големия въпрос, който „настойчиво иска разрешение“. „Това е вашата велика мъка“ — казва прозорливият старец, но изрича и една утеха: „Благодарете на твореца, че ви е дал сърце висше, способно да се мъчи от такава мъка.“ Една утеха, която писателят е търсил и за самия себе си…
Стремейки се да излезе от вътрешната раздвоеност и борба, Достоевски, а след него и Иван отправят поглед и към откритията и мечтите на съвременната наука, към предположението например на „геометрици и философи, и дори измежду най-забележителните“, че „цялата вселена или, още по-широко — цялото битие“ не са създадени само по евклидовата геометрия, че „две успоредни линии, които според Евклид в никакъв случаи не могат да се пресекат на земята може да се пресекат някъде в безкрайността“. В разговор с Альоша Иван заявява, че не може да разбере как така успоредните линии ще се пресекат, а следователно още по-малко да разбере „нещо за бога“, че със своя „евклидов, земен“ ум не може да разреши „онова, което не е от мира сего“. Но копнежът на Достоевски, явно запознат с идеи на Лобачевски, към неевклидово съзнание, е присъщ, макар и неосъзнато и на Иван, и по-късно ние виждаме неговия двойник, дявола, да изказва идеи за страшната относителност на времето във вселенски мащаб, за неприложимостта в Космоса на нашите земни представи и мерки за време и пространство, за трайност и вечност и пр. — идеи, които са навярно едно от основанията на Айнщайн да заяви, че Достоевски му дава „повече от всеки научен мислител“.