С най-малкия брат, с Алексей Карамазов, Достоевски е също така интимно свързан не само естетически, но и психологически. Альоша — колкото и напрегнати минути да преживява, вживявайки се в драмите на другите — въплъщава копнежа му по хармоничен дух, в който съдбата на дълбае така мъчително със страшните свредели на предвечните въпроси, който не е раздиран от противоречиви, дълбоко конфликтни наклонности и пориви. Жаждата на Достоевски да повярва е разгаряна именно от копнежа му за спокойна и мъдра извисеност на духа, която бог, според изповедните му думи, му праща само в редки минути и с която той щедро е надарил своя герой. Макар да е невинен и чист, да не притежава опита на греха, Альоша не е наивен, не е „простодушен“, умее да вникне дълбоко в тъмното, грозното и страшното в живота и човешките души, без да губи душевно равновесие или да изпада в мизантропия. И тази исусовска нравствена мъдрост е особено скъпа на постоянно мъчения от вътрешни противоречия и конфликти автор, създал си в онези редки минути на спокойствие своя „символ на вярата“: „…Няма нищо по-прекрасно, по-дълбоко, по-симпатично, по-разумно, по-мъжествено и съвършено от Христос.“ „Ти си ангелът на земята — възкликва веднъж Митя. — Ти ще ме изслушаш, ти ще прецениш и ти ще простиш… А на мен това ми трябва — някой висш да ми прости.“ И понеже на мнозина „това им трябва“, понеже всички обичат разбиращия и прощаващия, Алексей Карамазов постоянно буди обич в човешките сърца, буди и стимулира доброто у тях. „Само с тебе — казва Фьодор Карамазов — съм имал добри минутки (т.е. минути на доброта — С.К.), а инак съм зъл човек.“
Остава само да се чудим как това олицетворение на добродетели (между другото Алексей Карамазов, подобно на романтичните герои, които не се съобразяват с жизнените обстоятелства, винаги говори истината), как този „напълно прекрасен човек“ — според християнския идеал на своя създател — е същевременно жив и жизнен. (Както е удивително, че Фьодор Карамазов, у когото бушуват комай всички по-големи човешки пороци — скъперничество, похотливост, пиянство, себичност, коравосърдечност и пр., — не само ни гледа като от екран със своите „вечно нагли, подозрителни и насмешливи очи“, но е толкова жизнен във всичките си изяви; а шутовството само му придава особена колоритност…)
Необходимо е, мисля, да спомена, че в различните варианти проектираното — и уви, осуетено от смъртта — продължение на Карамазови, където Альоша вече действително е щял да бъде главен герой (сега е такъв само в уводните бележки на разказвача), той вече не е „идеален“, не е хармонично спокоен. И това е съвсем закономерно, защото геният на Достоевски разгръща своята страховита мощ, изобразявайки конфликтното и драматичното в душевните сфери. Не току-така в разговор с Лиза, още като послушник, Альоша веднъж промълвя: „Пък аз може би не вярвам в бога.“ „Имаше в тези твърде неочаквани негови думи — пише авторът — нещо твърде тайнствено и твърде субективно, може би и за самия него неясно, по нещо, което несъмнено го мъчеше.“ Това „нещо“ очевидно е щяло да се разгръща, ако беше написано продължението на „Карамазови“ (в един от вариантите Альоша зарязва Лиза заради Грушенка…).
Онова, което задушевно свързва Достоевски с Алексей Карамазов, е същото, което го свързва и с учителя на Альоша — Зосима. Както казва в едно писмо до Любимов, чрез този „старец“ той е искал да ни покаже, че „чистият, идеалният християнин не е нещо отвлечено, а образно реално, възможно, пред очите ни съществуващо“. Същността на Зосимовото разбиране за предназначението на човека, за смисъла на човешкия живот се съдържа в няколко реда из евангелието на Йоан: „Истина, истина ви казвам: ако пшениченото зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод.“ Това е идеята за саможертва — на личността — за благото на хората, обществото, човечеството, от която сам Зосима се ръководи в живота си и която сочи и на склонните да го слушат. Този цитат от Йоан Достоевски е поставил и като мото на целия роман — с цел явно да насочи погледа ни към нещо основно в патоса на творбата.