Тази идея е съпътствувала писателя през целия му съзнателен живот. Ето един от нейните печатни изрази в „Зимни бележки за летни впечатления“: „Доброволното, съвсем съзнателно и от никого непринудено самопожертвование на себе си в полза на всички е… белег на най-високо развитие на личността.“ В такава насока се е движила многократно мисълта на Достоевски и когато е бивал сам със себе си, в драматични моменти на живота си. Един ден след смъртта на първата му жена (тя умира на 15 април 1864 г.) той си записва, че „след появяването на Христа като въплътен идеал“ висшето предназначение на човешката личност, на нейното аз е „сякаш да се унищожи това «аз», като се отдаде изцяло на всички и на всекиго напълно и беззаветно“. За това е нужно, както учи Зосима, да обичаш другите като самия себе си.
Това изискване обаче влиза в конфликт с човешката природа. Продължавайки своите размишления пред ковчега на жена си, Достоевски си отбелязва: „Да обикнеш човека като самия себе си, по заповед на Христа, е невъзможно. Законът на личността върху земята обвързва.“ „И така, човек се стреми на земята към идеал, противоположен на неговата натура. Когато човек не е изпълнил закона за стремеж към идеал, т.е. не е принесъл с любов своето аз в жертва на хората или на друго същество (аз и Маша), той чувствува страдание и е нарекъл това състояние грях. И така човек непрекъснато чувствува страдание, което се уравновесява от райското наслаждение на изпълнения завет, т.е. от жертвата. В това е именно земното равновесие, иначе земята би била безсмислена.“
Художникът Достоевски е повече в стихията си, когато изобразява страданието на несъвършените, а не райското наслаждение на принеслите се в жертва. Въз всеки случай, в неговата вселена земното равновесие е немислимо без страдание…
5
Романите на Достоевски са романи на идеи. Но това не значи, че в тях пряко се изразяват авторови мисли, нито пък че идеите са непоколебимо твърди, догматично затворени; не значи също така, че героите, колкото и да са близки с някои черти на автора, изказват негови възгледи и концепции, които не са присъщи на собствената им природа, нито, най-после, че идеите са ничии, абстрактно-логични, „чисти“.
Романите на Достоевски са романи на идеи, защото, както доказва Бахтин в дълбоко проницателната си и оригинална книга „Проблеми на поетиката на Достоевски“, художествената доминанта в изобразяването на героите е самоосъзнаването, защото авторът се интересува преди всичко от „особената гледна точка“ на героя „върху света и върху самия себе си“. Сам Достоевски характеризира целите си така: „При пълен реализъм да се намери човекът в човека“, а „намереният“ е именно човекът на идеята… По-точно е да се каже, следователно, че романите на Достоевски са романи за идеи.
Щом доминантата в художественото изображение на героите е самоосъзнаването, „словото за света се слива с изповедното слово за самия себе си“, „правдата за света е неотделима от правдата за личността“, „висшите принципи на мирогледа са същите, каквито са принципите на конкретно-личните преживявания“ — „така се постига тъй характерното за Достоевски сливане на личния живот с мирогледа, на интимното преживяване с идеята“. Ето защо идеите на Достоевски са тъй жизнени, тъй живо пулсиращи, а не студено логични, не абстрактни; ето защо, както казва пак Бахтин, „във всяка мисъл личността е дадена сякаш изцяло“, „ние виждаме героя в идеята“, „съчетанието на мислите е съчетание на цялостни позиции, съчетание на личности“4.
Основното в полифонията на Достоевски, както е характеризирана в книгата на Бахтин, е самоосъзнаването на свободни, пълноправни и същевременно взаимодействуващи си гласове и съзнания с техните светове. И тъй като „всяка чужда правда, представена в романа, непременно се въвежда в диалогическия кръгозор на всички други водещи герои“, тъй като освен това съзнанието на героя е обикновено раздвоено, идеите не само че не са безлични, абстрактни, но не са и твърди, догматично завършени и затворени, а са открити, „нерешени“ — казаното от Зосима за истината на Иван Карамазов има принципно значение за поетиката на Достоевски… Идеите са и своеобразно събитийни, защото „идеята, това е живо събитие, разиграващо се в точката на диалогическата среща между две или няколко съзнания“ (с. 147 на цитираната книга).
4
М. Бахтин, Проблемы поэтики Достоевского, изд, третье, М. 1972, 0. 156—7. Всички цитати, които привеждам, са от това издание.