Бахтин характеризира сложния живот на идеите в раздвоените и взаимодействуващи си гласове и съзнания, разкрива как словата се пренасят „от уста в уста, гдето те, оставайки си по съдържание същите, изменят своя тон и своя последен смисъл“, как често един герой контактува с неосъзнатия глас на друг (Смердяков чува само втория, лошия глас на Иван Карамазов, „глас“, желаещ тайно — в разрез със съзнанието на Иван — убийството на бащата), сочи ни „вратичките“ в изповедните самоопределения, гдето героят уж изрича „последното слово“ за самия себе си, прави „окончателно определение на себе си“, а в същност разчита на „ответна противоположна оценка“ от слушащия, показва ни как писателят прекарва „темата“ „през много и различни гласове“, постигайки така „многогласност и разногласност“ на идеите.
Достоевски поставя в романите си на многопосочно — често остро конфликтно — художествено обсъждане всяка идея — дори тази, която споделя като мислител и човек. Но и у мислителя, и у човека идеите обикновено са подвижни, многопластови и често противоречиви, а не застинали, не догматично „закръглени“ и твърди, защото погледът му прониква дълбоко в противоречията на явленията. Той има най-положително отношение към „старчеството“ в манастирите, към християнските идеали и стремежи на „старците“ за превъзмогване на всичко егоистично и себично у себе си, за постигане духовно спокойствие и вътрешна свобода чрез смирена отдаденост на другите5, но същевременно разбира, както се изразява разказвачът в „Братя Карамазови“, че това „изпитано и вече хилядолетно оръжие («старчеството» — С.К.) за нравствено прераждане на човека от робство към свобода“ може да доведе „вместо до смирение и окончателно самообладание, напротив, до най-сатанинска гордост, тоест до вериги, а не до свобода“. В едно писмо до Страхов Достоевски казва, че „във всяко жизнено явление съществува безкрайност на комбинациите, за която съвсем не може да се обвини тяхната първоначална причина“. Тази „безкрайност на комбинациите“ привлича постоянно мисълта му. В спомените си за Достоевски Страхов пише, че го е удивлявала „неизтощимата подвижност на неговия ум“, в който „сякаш няма нищо установено“ — „така изобилно се раждаха мисли и чувства, толкова неизвестно и непроявено се таеше под това, което успяваше да се изяви“; пише, че Фьодор Михайлович винаги го поразявал „с широтата на своите съчувствия, с умението си да разбира най-различни и противоположни възгледи“ — „щом съчувствието е успяло да възникне в него“. Страхов прави не без основание предположението, че Достоевски „не би съумял логически да съгласува своите съчувствия“, „да намери формула“, отстраняваща произтичащите от тях противоречия. Но писателят не се и стреми към подобно съгласуване, към такава логическа формула, той наистина, според правдивото наблюдение на критика-философ, „помирява в себе си своите съчувствия психологически, естетически“6.
Но по-важни — за изображението на идеите в романа, — по-съществени (от тези свойства и предразположения на ума и душата на Достоевски) за характера и живота на идеите в творбите му са принципите на неговата поетика, на полифонията, която изисква „пълна диалогизация на всички без изключение елементи на произведението“ (Бахтин), изисква построяване на романа като „голям диалог“, като противоречиво взаимодействие на множество гласове и съзнания.
Както споменах, Достоевски споделя идеята на Иван Карамазов, една от централните в „големия диалог“ на романа, че без вяра в бога и в безсмъртието на душата човек губи нравствените си устои, започва да живее за своя изгода, да ненавижда човечеството, склонен е към престъпления и пр. Но той не „налага“ тази идея, а разкрива драмата, която тя внася в душата на героя, „оставя“ я да звучи различно в различните гласове, да й се противопоставят силни контрадоводи и пр.
Най-напред чуваме Ивановата идея в началния момент от развитието на сюжета — при срещата на Карамазови у Зосима — от Миусов, в чиито уста тя звучи иронично, заострено пародийно: „… всичко ще бъде позволено, дори «антропофагията»“, „нравственият природен закон“ ще бъде противоположен на сегашния и според него „егоизмът, стигащ дори до злодейство, не само трябва да бъде позволен на човека, но дори да се признае за необходим, най-разумен и едва ли не благороден изход в неговото положение.“ Изгарян от страстта си към Грушенка, разярен от скъперническата жестокост на баща си, Митя се провиква: „Ще го запомня.“ (Но по-късно, след катастрофата, идеята отеква другояче в душата му…)
5
Преди да пристъпи към писане на „Карамазови“, Достоевски посещава в края на юни и началото на юли 1878 г. прочутия манастир Оптина обител, гдето се среща с популярния тогава старец Амвросий и бил, според спомените на Ана Григориевна, дълбоко развълнуван от словото му; разказал му и за нещастието, сполетяло семейството. Отец Амвросий предал по Достоевски благословия на Ана Григориевна и думите, които Зосима казва в романа на една скърбяща за детето си майка.