Выбрать главу

Иван Карамазов, без да се впуска в подробности и аргументации, потвърждава чрез кратка формулировка това, което е писал: „Няма добродетел, щом няма безсмъртие.“ Но проницателният Зосима разбира, че тази идея още „не е решена“ в сърцето му и го мъчи. Така още в началото идеята се явява пред нас в разколебан вид. Но по-важното е, че макар Иван Карамазов да клони решително повече към атеизма, изживява дълбока драма след убийството на баща му от Смердяков, заболява душевно, свидетелствува против себе си на процеса само защото с поведението си не е спрял Смердяков, насърчил го е да убие — при все че желанието баща му да бъде убит е било скрито в подсъзнанието от самия него… Така, случилото се с Иван Карамазов напълно потвърждава казаното от Достоевски в писмо до Майков: „Можеш да сгрешиш в идеята, но не е възможно да сгрешиш със сърцето си и чрез грешката да станеш безсъвестен…“ Така, споделяната от автора идея, че у атеиста угасва съвестта, нравственото начало се опровергава до голяма степен от развитието на действието. Впрочем, споделяйки я, Достоевски не е все пак абсолютно категоричен, съмнява се, проверява.

Още по-интересно е, че той не сдържа и теоретическите доводи срещу нея. „Човечеството — казва Ракитин пред Альоша — само ще намери в себе си сили, за да заживее за добродетелта, дори и без да вярва в безсмъртието на душата! В любовта към свободата, равенството, братството ще ги намери…“ Наистина, самият Ракитин не е твърде добродетелен и това хвърля сянка върху неговата аргументация. Но аргументи против идеята има и в душата на Иван, щом с тях си служи дяволът, неговият двойник, който е уверен, че ще настъпи „период“, когато човечеството ще се отрече „поголовно от бога“. Тогава „човек ще се възвеличи духом с божеска, титанична гордост и ще се яви човекобогът. Всекичасно побеждавайки вече безгранично природата с волята си и с науката, човек дори само от това ще изпитва всекичасно такава висша наслада, че тя ще му замени всички предишни упования за небесни наслади. Всеки ще узнае, че е напълно смъртен, без възкресение, и ще приеме смъртта гордо и спокойно като бог.“ (Последното изречение ми звучи като щрих от характеристика на духовния образ на Камю, привличан силно от някои „гласове“ в творчеството на Достоевски…) „Любовта ще задоволява само мигновението на живота, но самото съзнание за нейната мигновеност ще засили огъня и толкова повече, колкото по-рано тя се е размивала в упования за любов задгробна и безконечна…“

Наистина дяволът, според думите на измъчения от нощния кошмар Иван, въплъщава всичко негово, Иваново, „низко, подло и презряно“. Но ние видяхме как, защищавайки се от обвиненията в религиозна ретроградност, Достоевски се позовава на своя дявол, за да докаже, че и в Европа не е имало толкова силна изява на атеистични идеи, че сам той не е повярвал „като момче в Христос“, а неговата вяра е преминала през голямото горнило на съмненията. Нека припомня още, че на дявола принадлежат, т.е. дяволът изказва онези антиевклидовски идеи, които сродяват Достоевски с нашето време на научно-технически взрив и са привличали вниманието на Айнщайн…

Същевременно в „поемата“ на Иван великият инквизитор сочи „дебрите“ и „ужасите“, до които могат да доведат хората „свободата, свободният ум и науката“. „Чудесата и неразрешимите тайни“, пред които ще ги изправи, ще подтикнат едни към самоубийство, други към взаимно изтребление, трети към пълно преклонение пред „авторитета“ на силните, у които ще потърсят спасение от самите себе си…

Но пътят на вярващия, както се очертава в „художествената дискусия“ на романа, също крие фатални опасности, заплашва дори с „вериги“, според цитираните по-горе думи на разказвача-хроникьор. Християнството изисква любов към „ближния“, но тази любов е по-трудна от абстрактната любов към човечеството изобщо. Един възрастен и „безспорно умен“ доктор се изповядва веднъж пред Зосима, че „в мечтите си“ стигал „до страстни помисли за служене на човечеството“, че може би наистина би отишъл „на кръста за хората“, ако това се наложи „някак изведнъж“, но не е в състояние „и два дена да прекара с някого в една стая“: „Щом някой се доближи до мене, и неговата личност вече потиска самолюбието ми и притеснява свободата ми. За един ден мога да намразя и най-добрия човек: едного — защото много бавно обядва, другиго — защото има хрема и непрекъснато се секне.“ (Естетиката конфликтува с етиката, руши нравственото…) „Затова пък винаги е ставало така, че колкото повече съм мразил хората поотделно, толкова по-пламенна е ставала любовта ми към човечеството изобщо.“ Един от многобройните примери на „проклета“ психологическа диалектика у Достоевски.