Недълбокомислената, но искрена госпожа Хохлакова се изповядва, че понякога мечтае да стане „сестра милосърдна“, че дори чувствува на моменти „непреодолима сила“ и „никакви гнойни язви“ не я плашат: би ги превързвала и измивала със собствените си ръце, би ги целувала дори, но се съмнява дали ще изтрае на такъв живот, ако няма благодарност, ако няма отплата на обичта с обич. „Другояче не съм способна никого да обичам!“
Зосима потвърждава, че „дейната любов“ изисква, представлява „работа и издръжливост“, докато „мечтателната“ жадува за „подвиг бърз, лесно изпълним и такъв, че всички да го гледат“. „При нея наистина се стига дотам, че човек живота си дава, само и само да не продължи дълго (…) и всички гледат и да хвалят.“
Така в „големия диалог“ се вмъква и проблемът за неизмеримата — като Космоса — суета на човека, съпътствувала го през вековете. И ако, от една страна, тя е голямо препятствие за същинската, безшумна и дейна обич, от друга страна, може да се окаже стимул и за подвиг. Друг пример на психологическа диалектика…
И дълбокият Иван Карамазов смята, че християнската любов към другия, към „ближния“ е „своего рода невъзможно чудо на земята“ (Христос „е бил бог. Ала ние не сме богове“.). За любовта ни към „ближния“ пречи ту глупавото му лице, ту грозотата му (просяците — заявява Иван, докосвайки се пак до конфликта между етика и естетика — би трябвало никога да не се показват навън, а да просят милостиня чрез вестниците…), ту нашето неверие, че той, „ближният“, наистина страда — щом се касае за душевно страдание, за идея например. Защото човек е склонен да признава за духовен страдалец единствено себе си „Ближният може да бъде обичан духовен страдалец понякога дори отдалеч, но отблизо — почти никога.“
Извлечени от текста, от размирните вълни на „големия диалог“, от нажежените монолози на „самоосъзнаването“, подобни цитати звучат малко хладно логично. Но в романа те са частица от драмата на героя, който търси път за спасение не само на собствената си личност, раздирана от конфликти между нравственото и „демоничното“ начало, но и — на човека, на човечеството. В тази „идея“ също се оглежда „цялостната“ му личност.
6
Изследователите, които са спирали поглед върху сюжета и фабулата в романите на Достоевски, са посочвали многократно криминалното и булевардното в тях, струпването на случайности, на изключителни сюжетни ситуации, в които не липсват и мелодрами, вихреното движение, катастрофалната бързина, честите кризи, обрати и преломи — така че понякога повествованието наподобява съня в характеристиката на „смешния човек“ от известния късен разказ: „Прескачаш през пространството и времето и през законите на битието и се спираш само на точките, за които бленува сърцето.“ Така е и в „Братя Карамазови“: колкото и да е усложнена, фабулата е същевременно интригуващо динамична, често авантюрно-криминална и съответно времето не е историческо, не е епично или биографично, а авантюрно-мистерийно, „карнавално“. На пръв поглед такъв сюжет, подобна фабула изглеждат странни в творчеството на писателя, който така дълбоко и многостранно е свързан със съвременността, с текущата действителност и страстно препоръчва такава обвързаност на другите писатели. Но Достоевски е на мнение, че „фантастични неща“ се случват във „всекидневната действителност“ (както се изразява — след катастрофата — разказвачът-хроникьор в „Бесове“), набляга на близостта между „действително“ и „фантастично“ в писма, изказвания и статии, нарича своя реализъм „най-чист, стигащ до фантастичното“. „Какво може да бъде по-фантастично и неочаквано от действителността? — възкликва веднъж той в «Дневник на писателя» (за 1876 г.) — Какво може да бъде понякога дори по-невероятно от действителността?“ А друг път, след като заявява, че „истинските произшествия, описани с цялата изключителност на тяхната същност, почти винаги носят характер фантастичен, почти невероятен“, добавя: задачата на изкуството „не са случайностите“, а зоркото улавяне „на тяхната обща идея“7.
„Авантюрният сюжет у Достоевски — пише в книгата си Бахтин — се съчетава с най-остра проблемност, нещо повече, тон изцяло се поставя в служба на идеята: поставя човека в изключителни положения, които го провокират, среща го и го сблъсква с други хора, при необикновени, неочаквани обстоятелства именно за да изпита идеята, човека на идеята, т.е. «човека в човека»“ (с. 177 на посоченото издание; подчертаното от Бахтин).