Всеки, който е чел или препрочитал „Карамазови“, е бил обхващан от огромно „фабулно напрежение“, мъчително сладостно се е вълнувал от действието, което се съсредоточава наистина „в точките на кризисите, преломите и катастрофите“ (Бахтин), поглъщал е жадно необикновено убедителния разказ за необикновеното, наистина фантастично стечение на случайности, което погубва Митя и закриля убиеца Смердяков („…на тебе, значи, дяволът ти е помагал!“ — казва му Иван при последната им среща), следил е със затаен дъх как героите живеят „на прага“, „на границата“ между подлостта и благородството, саможертвата и надменната гордост, ума и безумието, живота и смъртта, току прескачайки в една или друга посока, за да се върнат след време в противоположната (само смъртта затръшва вратите завинаги), като се озовават понякога в онзи „миг“, когато времето „изведнъж спира“ и се равнява на „билион години“: Митя — преди да го арестуват, изпитал блаженството на мечтаното щастие пред катастрофата (не е ли това, погледнато по-широко, единственото възможно щастие за човека — нали тази, която захлопва окончателно портата, е неизбежна…). Следил е читателят със същата заинтригувана „вдаденост“ как героите току вършат това, което е необяснимо и за разказвача-хроникьор (защо Иван Карамазов, „този млад човек, толкова културен, толкова горд“, изведнъж пристига „в една такава безобразна къща при такъв баща, който цял живот го беше игнорирал“?). А в много случаи е необяснимо и за самите тях: неслучайно думичката „изведнъж“ толкова често се среща по страниците на „Карамазови“ (както е и в другите романи на Достоевски). И т.н. И винаги, когато е затварял книгата, всеки мислещ читател си е давал сметка, че тук е проявено голямо и целенасочено майсторство. Достоевски не само умее, според израза на Леонид Гросман, да „включи религиозната драма във фабулата на булевардния разказ“, да съчетае „в едно художествено творение философските изповеди с углавните приключения“, евангелски и библейски сцени — с анекдоти, улични сценки, гротески, пародии, да; доведе героя си през много „перипетии на авантюрното повествование“ до „откровенията на една нова мистерия“, но и това му умение е колкото сюжетно ефектно, емоционално поразяващо, толкова и осмислено. Криминално-авантюрната фабула наистина изпитва, изпробва идеята.
Слушайки разговорите на Иван Карамазов в бащиния му дом, а понякога разговаряйки сам с него, лакеят Смердяков, без да вниква, разбира се, в драмата на дълбоката душа — поради ограниченост не на ума, а на духа, — запомня, че щом няма бог, „всичко е позволено“. Едва ли някой читател ще забрави вълнението, с което е чел разказа — стоящ несравнимо по-високо от най-високите образци на „специалистите“–криминалисти в литературата — за замисленото и осъществено убийство от Смердяков. Това изумително фабулно-психологическо майсторство има голяма стойност „само по себе си“, но то същевременно служи за изпробване на „идеята“. И ето ние виждаме Смердяков — при последната среща с Иван Карамазов — да връща ограбените след убийството и предназначени за Грушенка 3 хиляди рубли. „Имах една такава мисъл по-рано, че с тия пари ще почна живот — в Москва или по-скоро зад граница, имах една такава мечта, а най-много заради това, че «всичко е позволено» — обяснява с разтреперан глас лакеят. «Защото, ако го няма безконечния бог, няма никаква добродетел, пък и никаква нужда няма от нея тогава. Това вие наистина го говорехте. Така си помислих и аз.»“
„Идеята“ не издържа проверката на Смердяков, който е искал да се възползва от нея за лична изгода, а свършва със самоубийство (вярно е също това, че и той не издържа на идеята). А необикновено умният, гениален Иван тя довежда до дълбоко душевно разстройство.
Идеята се изпитва, като се изобразява „вътрешният човек“, „човекът в човека“. Това у Достоевски е възможно само в диалогическото общуване и взаимодействие, в процеса на самоосъзнаването, а не чрез преки психологически анализи, които правят човека пасивен — и страдащ — обект на характеристики, ограничени в една или друга степен и насока и когато не са съзнателно тенденциозни. Психологията от този тип е „нож с две остриета“, както е казано в романа и е показано чрез речите на прокурора и защитника. Психологизмът у Достоевски изисква, предполага диалогично-фабулно умение. Самият диалог е често най-интригуваща фабула, защото един герой общува с вътрешния, подсъзнателния глас на другия, като предизвиква у него реакции, противоречащи на съзнателното му намерение.