Но, разбира се, „патологичната правда“ е родена преди всичко от могъщото и вдъхновено психологическо проникване. В книгата си „Личността на Достоевски“ Б. И. Бурсов цитира думите на френския психиатър д-р Леже, че „само чрез силата на своя гений и на своята интуиция Достоевски е дал в произведенията си цяла галерия психопатологични типове, описани с точност на клинични наблюдения“, цитира и казаното от руския психиатър Б. Чиж, че в събраните съчинения на писателя може да се намери изложение на всичко съществено, до което е достигнала психопатологията. (Може би именно „чрез силата на своя гений“ писателят е чувствувал, че в психологията според думите на Карл Ясперс „се разкриват не само отклоненията от нормите на здравето, но и първоначалата на човешките възможности изобщо“, че „онова, което се среща в аномалиите и се преживява в тях, нерядко е откровение на нещо, което е свойствено на човека като човек.“)
Тежестта на огромната работа се стоварва така върху болния организъм на Достоевски, че още през юни 1879 г. той заявява в писмо до редактора Н. А. Любимов: „Когато започнах романа, не прецених силите на моето здраве“ (като си представим само какво би загубило човечеството, ако беше ги „преценил“, ако не беше започнал…) Но въпреки това не си облекчава труда и с минимални отстъпления от високите си изисквания, утежнява го със своята самовзискателност, преработвайки понякога, както съобщава в писмо до М. Н. Поливанова от октомври 1880 г., по пет пъти написаното. А написаното е нерядко цяла глава: „Напиша я и я захвърля, пак я напиша и пак я напиша“ — писмо до И. С. Аксаков от август 1880 г. Не са били къси, нито редки откъсите от време, когато му се е налагало да работи наистина буквално ден и нощ. И въпреки всичко все му се струва, че не е постигнал това, което би могъл да постигне, ако разполага с повече време, ако не е обвързан със срок и има спокойните условия за работа (както неведнъж е казвал) като Тургенев или Лев Толстой; изпращайки на списанието книгата „Руският монах“, пише на Любимов, че не му се е удало да изрази и една десета от онова, което е искал да изрази… „Страшна, каторжна работа, свръх моите сили“ — възкликва Достоевски в писмо до В. Ф. Пудикович от юли 1880 г. „Ако има човек на каторжна работа, това съм аз“ — оплаква се и на П. И. Гусева през октомври същата година.1
Чувството за „каторжност“ се е пораждало не само от изморителната, съсипващата здравето му работа (макар читателите — и тогава, и днес — да имат усещането, че повествованието просто се лее, тече на могъщи потоци), това чувство произтича и от обвързаността с „Русский вестник“. Познавайки добре и от собствен горчив опит консервативно-охранителната позиция на списанието, Достоевски постоянно се е опасявал от посегателство върху текста, и когато изпраща нова „книга“ за печат, все е трябвало да разяснява, да убеждава, да разсейва евентуални възражения, да моли, та дано сдържи, възпре редакторската ръка склонна „да омекотява“, да разваля… Налагало му се е да успокоява целомъдрената в литературно-религиозно отношение редакция. Необходимо е било да обяснява, че ако отец Ферапонт е казал за трупа на Зосима „въвони се“ („провонял“), тази дума е от неговия речник, него характера „той другояче не може да говори“ (та — „пуснете това, ради Христа“); че ако дяволът е казал: „историческите писъци на херувимите“, това е също негов, дяволов израз; че лакейската песничка, която Смердяков пее, дрънкайки на китара — „Царская корона била бы моя милая здорова“ — той, Достоевски, я е чул и записал преди четиридесет години (та — „запазете, за Бога, думата «царска»“) и пр., и пр.
Но опасенията на Достоевски за такива отделни думи, изрази, каквато и важна художествена роля да играят, бледнеят пред тревогата, че редакцията ще се стресне от дълбочината на изображението. Той е убеден, че „болестта и болезненото настроение се намират в корена на нашето общество“, както пише в едно писмо от 15 юни 1879 г., че „в Русия е мерзко“, както си отбелязва в един работен бележник от времето на „Карамазови“, но ясно съзнава колко далече е редакторът-издател Катков от такъв поглед върху тогавашното общество… Боейки се, че редакцията ще се стъписа от глави като „Бунтът“, той уверява Любимов, че страшните „анекдоти“ за изтезание на деца са действителни случки, описани във вестниците и той може да посочи къде (т.е. не „черни“, казано на днешен език, действителността), че „богохулството“ на Иван Карамазов, дълбаещ във вековечните противоречия-конфликти на мирозданието „ще бъде тържествено опровергано в следващата книга“. Страхувайки се от посегателство върху тази тъй съществена глава в „кулминационната книга на романа“, треперейки за нея, той декларира, че работи върху другата, „опровергаващата“, „със страх, трепет и благоговение…“ (Но в същност в другата книга — „Руският монах“ — няма опровержение, още по-малко пък „тържествено“; има само друг, противоположен „глас“ — гласът на Зосима, на когото писателят е дал също такава свобода да се самоосъзнава и самоизявява, каквато е дал на Иван Карамазов, чиято „правда“ звучи за милиони читатели по-силно и повече се откроява в „големия диалог“ на романа, в хора от кръстосващи се драматични гласове — все тъй свободни и пълноправни, — отправени към човека и човечеството, към мирозданието.) За да не посегне редакторът към такива места, Достоевски понякога го и ласкае (пише обикновено на Любимов, комуто повече доверява, отколкото на главния редактор Катков), друг път трогателно апелира към неговата хуманност: „Смилете се над бедното ми творение“… „Братя Карамазови“ — „бедно творение“! Само създателят му може родителски да го нарече така…
1
Цитатите тук и в редица други случаи са по бележките към т.XV на академичното „Полное собрание сочинений в тридцати томах“, където са приведени, обобщени издирванията на поколения изследователи. — Б.а.