При срещата на Иван Карамазов със Смердяков в навечерието на убийството лакеят, според наклонностите на своята природа, улавя, чува онзи неосъзнат глас у Иван, който желае смъртта на бащата, и тайно контактува с него, оставайки напълно глух за другия, доминиращия глас на събеседника си, чието съзнание отхвърля мисълта и за най-косвено участие в такова тъмно и страшно дело. Това внася загадъчно напрежение в диалога и такива детайли в поведението, от които понякога ни побиват тръпки. Всичко странно в държанието и на Иван, и на Смердяков, което нажежава до бяло фабулно-психологически тази обикновена на пръв поглед среща пред вратата на общия им дом, е в това — проникновено посочено от Бахтин — необикновено общуване на „гласовете“, чиято предпоставка е двойствеността у Карамазов и ограничено-прозорливото и престъпното у Смердяков. Щом вижда лакея на скамейката пред къщата, Иван Карамазов изпитва силно безпокойство и същевременно яд към самия себе си, че този „нищо и никакъв негодник“ може „до такава степен“ да го тревожи. Иска да отмине, но вместо това спира, което така го озлобява, че „го побиват тръпки,“ изпълва го „с гняв и отвращение“ към Смердяков, чието ляво, „малко присвито очице“ мига и се усмихва, сякаш казва: „Къде отиваш, не можеш да отминеш, нали виждаш, ние двамата, умни хора, има нещо да си поговорим.“ „Махай се, негоднико, каква компания мога да съм ти аз, глупако“ — ще му се на Иван да извика, „ала за негово най-голямо учудване“ от езика му излиза съвсем друго: „Какво става, спи ли тате, или се събуди вече?“…
И така през цялата среща: „алогизми“, странни противоречия в поведението на Иван, а Смердяков се усмихва фамилиарно, държи се спокойно, като долавя уверено подсъзнателното у събеседника, а другото, главното в държанието му смята за притворство, за нежелание открито да се говори; важното е да даде знак, че е съгласен да замине, както го кара и сам баща му… В даден момент (след като подканя Смердяков да говори по-ясно какво му трябва, какво иска от него, а онзи отговаря: „Нищо съществено… само така, понеже стана дума…“, продължавайки да го гледа със същата усмивчица) Иван разбира, че трябва да се разсърди, да стане, да прекъсне разговора, надига се дори, но Смердяков улавя мига и пак успява да го задържи, задоволявайки, макар и отчасти, силното любопитство, което, изпитва събеседникът му, въпреки отвращението си. Друг път, към края на разговора, иска да се хвърли върху Смердяков, но „мигът“ минава „благополучно“, а Иван мълчаливо, „но като че в някакво недоумение“ завива към портичката.
Фабулното напрежение се предизвиква от пружини на подсъзнанието и ние чувствуваме тяхната мощна пулсираща сила, макар че писателят не ни сочи какви по-точно са те. Защо Иван Карамазов стои толкова до късно през нощта — след разговора със Смердяков — с чувството, че е „загубил всички нишки“; защо изпитва порив да отиде в пристройката и пребие лакея; защо на два пъти излиза на стълбите и леко, сякаш се страхува да не го следят, се вслушва „с някакво странно любопитство, притаил дъх“ как там долу из стаите шуми и се разхожда насам-натам баща му; защо веднага след събуждането си на сутринта се заема с неочакван прилив на енергия да стяга куфара си, макар, лягайки си, да не е вземал такова решение; защо, когато Смердяков притичва до кабриолета да намести килимчето, от устата на Иван „някак изведнъж (…) от само себе си“ се изплъзват думите: „Виждаш… в Чермашня отивам…“ (а Смердяков отвръща натъртено: „Значи, право казват хората, че с умен човек да ти е драго да си поприказваш“); защо, пътувайки за Москва — далече от „всичко предишно“, „в нов свят, в нови места“ (както сам си казва) — в душата му „вместо възторг“ пада „изведнъж такъв мрак“, а сърцето му се свива „с такава скръб“, каквито не е изпитвал „никога досега през живота си“; защо стои буден във влака до зори, а пристигайки в Москва, си казва: „Аз съм подлец!“?
Достоевски не се впуска, както би направил Лев Толстой, в психологически анализи и тълкувания, но ние добре разбираме, чувствуваме тайните движения и атаки на съвестта, нейната неосъзната от героя борба с престъпното желание и същевременно — силата на това желание (колкото и то да е неосъзнато, спотаено някъде в тъмните гънки на душата му), щом може да роди такъв изблик на енергия. Фабулното е дълбоко психологическо и психологическото — фабулно.
Така и по-късно, след убийството, тази скрита борба на противоречиви сили в душата е източник на странности в поведението на Иван Карамазов. Движенията на съвестта го тласкат към срещи и разговори с неприятния му и презрян Смердяков, носят му необяснима радост след първата среща, на която у него се затвърждава убеждението, че убиецът е Митя (макар че би трябвало да изпитва противоположно чувство), а после — ново безпокойство, подтикващо го да търси истината докрай, до откритото признание на Смердяков, който дълго време не вярва, че Иван Карамазов няма съзнанието на подстрекател за убийството, и тълкува държанието му като притворство и страх, и това подклажда напрежението в техните срещи, ръси избухливи заряди в техните диалози, като ги „фабулизира“ най-криминално…