И Альоша като Смердяков улавя втория, тайния глас у Иван Карамазов, но за разлика от лакея той не само съвсем ясно чува и разбира първия и общува с него, но прониква и в неспокойните движения на Ивановата съвест, дълго време скрити от самия герой, който чувствува само гнетяща тъга, без да разбира източниците. На тази основа отношенията между братята са, разбира се, не само психологически, но и фабулно вълнуващи. В даден момент състрадателният и проницателен Альоша, виждайки колко с измъчен брат му от своята „дълбока съвест“, му казва: „Убиецът на тате не си ти“ (подчертано от Достоевски). А Иван, който вече е разговарял през нощните кошмари на тая тема с дявола, отвръща цял разтърсен, шепнейки: „Ти си бил у дома!… Ти си бил у дома през нощта, когато той идва… Признай си… Ти видя ли го, видя ли го?…“
Силното вълнение у Иван иде не толкова от мисълта, че неговата мъчителна тайна — разговорите с „дявола“ — е разгадана, колкото от предположението, че Альоша е видял събеседника му, което би означавало, че дяволът реално съществува, а не е плод на неговото болно въображение, и следователно, че съществува и отвъден свят, бог… А Альоша и не подозира за Ивановите кошмари. Ето една плоскост, върху която отношенията им се драматизират, стават все по-интригуващи фабулно-психологически. Изобщо този начин на общуване, включващ подсъзнателното, е източник на голямо фабулно напрежение в целия роман (както и в другите романи на Достоевски). Предпоставката е чисто психологическа: раздвоеността на героите, съществуването на втори глас у тях. Но двойствеността у героите има и други форми и измерения, които правят възможно едновременното драматично съществуване в едно съзнание на най-противоположните, полюсните психологически феномени, а също — не по-малкото им драматично преливане едно в друго: любовта преминава в омраза и омразата в любов („… той безумно я обичаше — четем за Иван и Катерина Ивановна, — макар да беше истина и това, че понякога я мразеше дотам, че можеше дори да я убие“), благородството се съчетава с подлостта и подлостта с благородство (спомнете си фантастичното начало на връзката между Митя и Катя), жертвеността съжителствува със себичност и жестокост (Катя е готова да се жертвува за Митя, а допринася най-много за гибелната присъда)… И т.н.
Отношенията между герои с такава многопластова и противоречиво подвижна душевност ще са естествено също сложни, противоречиви, изменчиви (размишлявайки за взаимоотношенията между близките си, Альоша се пита какво може да им пожелае „сред такива страшни противоречия“). Такива взаимоотношения са бременни с конфликти и постоянно раждат конфликти с всички последици за сюжета, който се развива колкото бързо, толкова и напрегнато-усложнено и заплетено.
7
През 1877 г., т.е. непосредствено преди да се заеме с „Братя Карамазови“, в своя „Дневник на писателя“, тълкувайки романа на Лев Толстой „Ана Каренина“, Достоевски пише: „Ясно и понятно е до очевидност, че злото се таи в човечеството по-дълбоко, отколкото предполагат лекарите специалисти, че в никое устройство на обществото не може да се избегне злото, че душата на човека ще си остане същата, че ненормалността и грехът произлизат от самата нея, че, най-после, законите на духа на човечеството са толкова неизвестни, толкова незнайни за науката, толкова неопределени и толкова тайнствени, че няма и не може да има още нито лекари, нито дори съдии окончателни…“ (подчертано от Достоевски).
Не съществува и не би могло да съществува изказване на Достоевски, което да обеме, да сумира, да кондензира всичко съществено в неговия дълбоко противоречив и подвижен поглед върху човека и човешкото общество, но несъмнено в тези думи се отразява една ярко открояваща се насока в този поглед, която е намерила внушително отражение в цялото му творчество и по-специално в „Братя Карамазови“. „Цялата земя от кората до центъра“, казва Иван Карамазов, е пропита със „сълзи човешки“. В романа могъщо диша, плиска се, бучи, вилнее един световен човешки океан — океанът на човешките страдания, на драматично-трагичните мятания на човешкия дух.