Аз само се докоснах до силата, с която писателят изобразява човешките страсти, но всеки е почувствувал дълбоко нейната съдбовност, четейки романа. Такава е тази сила, че както казва дори рационалистът Ракитин, човек, влюбил се „в някаква красота, в тяло женско или дори само в част от женското тяло“, може да „жертвува за нея и собствените си деца, ще продаде баща си и майка си, Русия и отечеството; честен да е — ще отиде да открадне; кротък да е — ще заколи (…)“ „Това сладострастникът може да го разбере“ — вметва Ракитин. Той именно може и да извърши такива деяния. Но нали страстите човешки са вродени и тази вроденост ги прави съдбовни. Разбира се, всеки съзнателен — в прекия смисъл на думата — човек е отговорен за своите постъпки, но колко по-лесно се удава отговорността на сдържания по природа… Колко по-лесно е за щедрия да даде голяма сума, отколкото за скъперника — дребна монета! И тъй нататък. „Господи, помилуй ти всичките одевешните, съхрани ги, нещастните и буйните и ги насочи.“ — мълви състрадателният Альоша в края на първата част — след всички бурни, мъчителни и грозни сцени, на които е бил свидетел.
Достоевски неведнъж е говорил за несъвършенството на човешката природа — „грубото несъвършенство“, както се казва на едно място (не влязло в окончателния текст) в черновите на „Братя Карамазови“. Дотолкова несъвършена му се струва тя понякога, че се пита (както се пита в етюда „Присъда“ героят, решил да се самоубие по логически съображения…), не е ли човек „пуснат на земята като някаква нагла проба, само за да се види: ще се приспособи ли подобно същество на земята, или не?“ — една мисъл, която в нашето време на космически полети, също се мярка тук-там.
Несъвършенствата на човешката природа Достоевски вижда не само върху плоскостта, за която споменах преди малко. В приведения текст от ръкописния вариант писателят говори за едно трагично противоречие у човека: нему е даден при рождение от природата дара на свободата, а вместо да й се радва, човекът, човечеството — през цялата своя история — си създава богове, на които отдава свободата си. „Който знае тази тайна на човешкото битие — казва се там, — той знае и по какъв начин да покори човека.“ Такива мисли, такива наблюдения върху човешката природа тежат, както беше споменато, в поемата за великия инквизитор. Там свободата и съвестта се характеризират и като дар, и като бреме едновременно, от които човек е склонен да се освободи…
Човешките взаимоотношения в света на Достоевски са извънредно усложнени именно поради противоречивостта на човешката природа; те са затлачени от условности и предразсъдъци, от суета и мнителност. Институциите, които хората са създали, поставят прегради между тях: най-чистосърдечният човек, Митя Карамазов, среща пълно неразбиране…
Много от характерните герои на Достоевски се изправят пред онзи капан, за който говори лекарят Андрей Ефимич от Чеховата „Стая №6“: „Когато мислещият човек възмъжее и дойде до зряло съзнание, тон неволно се чувствува като в капан. И наистина, против неговата воля той е извикан из небитието за живот от някакви случайности… Защо? Той иска да знае смисъла и целта на своето съществуване, но не му казват или му говорят глупости; той чука, но не му отварят; идва смъртта — също против волята му.“
И ние чуваме как „чукат“ героите на Достоевски — така, че се тресе сякаш самото мироздание, виждаме ги как дълбаят в тези бездънни проблеми, как подлудяват или се самоубиват, защото не получават отговор.
Достоевски е изобразил като никой друг писател огромните възможности на човешката мисъл да прониква в тайните на битието и съвременно—дълбокото страдание на човека тъкмо от тези възможности. Защото природата е и неизчерпаема, безкрайна, и немилостива към човека: не му отговаря на най-важното — за смисъла на живота, за щастието.
Но ако патосът на „Братя Карамазови“ е преди всичко трагичен, в него няма и най-малки нотки на униние. Защото в „Карамазови“, както и в цялото творчество на Достоевски, колкото и драматично да е то, блика един, според израза на Луначарски, „огромен, необятен, могъщ стремеж да се живее“, характерен за самия писател. (Луначарски смята дори, че „всички негови романи са гигантски акт на сладострастието“, че той е изживявал и своите провали в живота „като наслаждение“, даван му от „самата болка“). „Животът е дар, животът е щастие, всяка минута би могла да бъде век щастие“ — пише Достоевски до брат си, заминавайки на каторга, като изразява другата, също така мощна и творчески плодотворна насока в светоусещането си, в светоотношението си.