Иван, интелектуалният „двойник“ на писателя в „Карамазови“, заявява пред Альоша: „И да не вярвам в живота, и да се разочаровам от свидна жена, да се разочаровам от реда на нещата, да се убедя дори, че напротив, всичко е безреден, проклет и може би бесовски хаос, да ми се стоварят дори всички ужаси на човешкото разочарование — аз все пак ще искам да живея и щом съм захапал тази чаша, няма да се откъсна от нея, докато не я пресуша.“ Защото и да не вярва „в реда на нещата“, нему ще са скъпи „нежните листенца“ напролет, „синьото небе“, „някой човек“, „някой човешки подвиг“… „Аз мисля — казва Альоша, слушайки разсъжденията на брат си, — че всички трябва най-много на света да обикнат първо живота.“ — „Да обикнат живота повече, отколкото смисъла му?“ — пита Иван. „Непременно“ — потвърждава Альоша и допълня, че само тогава ще се открои и смисълът му…
Трагичното е така силно изразено в романа именно защото е свързано с жизнелюбието на герои и автор, абсолютно далечни на примирената меланхолия или безразличието. Това жизнелюбие намира израз и в смеха на Достоевски, който звучи често и в много драматични ситуации. Достоевски вижда не само тъжната, трагичната страна в относителността на всичко, но и „карнавално“-веселата страна на тази относителност. „Животът е пълен с комизъм и е величествен само във вътрешен смисъл“ — пише той в едно писмо до Победоносцев.
Своеобразната диалектика на Достоевски не оставя заключени неговата мисъл, неговото художествено виждане в границите на песимистичното, внася бодри струи и в трагичния патос на романа. Достоевски е убеден, че „човек е тайна“ („неговата цел — казва Айнщайн — се състои в това да ни обърне внимание върху загадката на духовното битие“), но това убеждение не само че не го отчайва, а го импулсира към творчество: „Човек е тайна — той трябва да бъде разгадаван, и ако го разгадаваш цял живот, не казвай, че си изгубил времето си; аз се занимавам с тази тайна, защото желая да бъда човек.“ Загадъчността на живота, тъй внушително изразена в „Братя Карамазови“, плаши, измъчва, но едновременно и обнадеждава, защото не затръшва вратите на бъдещето „Ах, дечица, ах, мили приятели, — казва Альоша в самия край на романа — не се страхувайте от живота! Колко е хубав животът, когато извършиш нещо хубаво и правдиво!“
Веднъж, според приведения вече цитат, Достоевски може да пише, тълкувайки „Ана Каренина“, за дълбоко скритото в човека зло, но друг път, и то през същата 1877 г., пак в „Дневник на писателя“, в разказа „Съня на смешния човек“, той пише, изразявайки друга тенденция в погледа си върху човека и човечеството: „Хората могат да бъдат прекрасни и добри, без да изгубят способността си да живеят на земята. Аз не искам, не мога да вярвам, че злото е нормалното състояние на хората.“ Вярно с, че го казва „смешният човек“, но неговите думи съвпадат по смисъл с преки изказвания на Достоевски, пък и ние добре знаем колко силен и траен е стремежът му да изобрази „напълно прекрасен човек“, колко голяма е вярата му, че такива хора съществуват.
Самата поетика на Достоевски, която оставя открити, свободни гласовете и съзнанието на героите, е — нека ми бъде позволена тази метафорична волност — оптимистична. Колкото и трагичен да е патосът на „Братя Карамазови“, колкото и дълбоко да ни разтърсва тази велика творба, тя оставя същевременно пред погледа ни хоризонтите открити, действува ни като своеобразен катарзис, стимулира им да живеем и: творим. Защото тя, както и цялото творчество на Достоевски, внушава, според прозорливия израз на Бахтин, че „нищо окончателно още не е станало в света, последното слово на света и за света още не е казано, светът е открит и свободен, още всичко е в бъдещето и винаги ще бъде в бъдещето“.
Стоян Каролев