Голямото напрежение у Достоевски по време на работата му върху романа се е сгъстявало често от мисълта, че закъснява с поредната пратка до списанието, от угнетяващата необходимост да се извинява, да пише, че пак е „крайно виновен“, да обяснява защо е закъснял (иначе би „навредил на себе си като писател сега и завинаги“), защо една или друга „книга“ се е разраснала повече от предвиденото. А като имаме предвид страшното безпокойство за работата, когато обстоятелствата се стичат така, че е било абсолютно невъзможно да се труди както обикновено — като в Емс, където е трябвало да следва лекарски предписания, да спазва режим, — не е чудно, че в едно писмо до жена си (именно от Емс — 10 август 1879 г.) заявява: „На каторгата беше по-добре“. И в цитираното писмо до Гусева от 15 октомври 1880 г. прави същата констатация: „Бях на каторга в Сибир четири години, но там работата и животът бяха по-сносни от сегашните. От 15 юни до 1 октомври написах около двайсет печатни коли на романа…“
На 8 ноември 1880 г. Достоевски изпраща в редакцията епилога на романа и въздъхва: „Забележителна за мене минута“.
2
Замисълът на такова творение-вселена като „Братя Карамазови“ не може да възникне изведнъж: той се е зараждал, избистрял, оформял с години. За изследователите не е било трудно да установят, че първият тласък за неговото зараждане е била срещата в „мъртвия дом“ с каторжника Илински. В първа глава на „Записките“ писателят разказва за този каторжник, осъден за убийство на баща си. Той не се признал за виновен и на следствието, и пред съда, но понеже (като Митя Карамазов…) бил човек „със съвсем безпътно поведение“, устройвал гуляи, трупал дългове; понеже и месеца след изчезването на баща му (за което сам съобщил в полицията) прекарал „по най-развратен начин“, отнесли се с пълно недоверие към неговите оправдания и обяснения, не му повярвали. Но Достоевски му повярвал, макар че съгражданите на Илински от Тоболск разказвали такива подробности от неговата „история“, които категоричното уличавали в престъплението… И ето, когато е към края на своите „Записки от Мъртвия дом“, писателят научава, че Илински наистина се оказал невинен, че несправедливостта на присъдата е призната и грешката „поправена“: нещастникът бил освободен подир десет години каторга…
Споменът за тази „съдебна грешка“ залегнал трайно в душата на писателя-трагик и хуманист и след много години, пишейки „Юноша“, той нахвърля през ранната есен на 1874 г. проект за драма, „подобна на историята на Илински“. Същинският убиец според този замисъл е по-малкият брат на невинно осъдения — също гуляйджия и пройдоха, макар и годеник (като Дмитрий Карамазов…). Дванайсет години по-късно убиецът — след едно посещение в каторгата, дето двамата братя „безмълвно се разбират един друг“ — признава вината си и „стъпил на прав път“, заминава на каторга…
Леонид Гросман, открил и обнародвал споменатия проект, с основание посочва, че този замисъл за драма е извървял дълъг път на трансформация, докато се стигне до замисъла за „романа-епопея“, както той нарича „Братя Карамазови“. Същевременно обаче няма никакво съмнение, че набелязаната „драматическа колизия“ става „фабулен стожер, около който почва да кристализира сюжетът на «Карамазови»“.