Съзряването на замисъла е колкото съзнателен, толкова и подсъзнателен процес и затова е трудно уловим. Във всеки случай изследователите с основание обръщат внимание върху ролята на „Дневник на писателя“. През 1875—76 г. в това единствено по рода си издание Достоевски наистина засяга, осветлява, разработва — често полемично — такива теми и проблеми, каквито по-късно намираме в „Карамазови“: за съда и адвокатурата след съдебната реформа, за руската църква и сектантството, за католицизма и държавата — от римската до съвременната буржоазна, — за разложението в дворянското семейство, за миналото, настоящето и бъдещето на Русия в съпоставка със Западна Европа (на тази плоскост трите поколения в романа придобиват действително „символично“ значение). Тук, в Дневника, разглеждайки евангелския разказ за изкушението на Христос в пустинята, за „камъните и хляба“, Достоевски мотивира убежденията си, че „трябва да се възвести само духовният идеал“…; тук се противопоставя на разпространените — особено сред лявата младеж — възгледи, че щастието и моралът на хората са в голяма зависимост от материалната им осигуреност, че престъпленията биха изчезнали, ако се премахне бедността и „нещастната среда“…
И от такова съвсем бегло и непълно изложение е ясно, че всички тези „успоредни“ в „Дневника“ и романа проблеми произтичат, породени са — както в цялото творчество на този световен писател — от тогавашната руска действителност. Това е време на дълбоки социални размествания и разслоения след премахване на крепостното право през 1861 г., време на многолики нравствено-граждански пориви, брожения и сътресения след реформите (градска, земска, съдебна, просветна), които Александър 11 е бил принуден да направи под натиска на обективните икономически процеси и на надигащото се народническо движение, на израстващата революционна криза. Луначарски пише, че в своето творчество Достоевски е отразил „колосалната етична разруха“, породена от „пъстротата на капиталистическите отношения, бурно нахлули в следреформена Русия“, че — като други велики писатели, родени в недрата на велики катаклизми — той е изобразил „цялата многоцветност и целия неспокоен динамизъм на кризата“ и същевременно главен двигател е творчеството му е „жаждата да се намери някакъв разрешаващ и успокояващ отговор на парещите въпроси на живота.“2
Сам Достоевски, вечно обладан според собствения му израз от „болезнен копнеж по текущото“, е направил редица изказвания, потвърждаващи писаното от Луначарски и от критици като Буренин, който още преди завършването на романа, през 1879 г. отбелязва, че „въпреки изключителността на характерите, рисувани от автора, въпреки патологичния им душевен строй, в тях се отразяват най-основните черти на руския живот, със своеобразните му обществени и умствени извращения, породени от дълбоката вътрешна разруха на неговия общ строй и от тревожните пориви към самосъзнание“ (т. XV на академичното издание, с. 493). Още през 1875 г. в работните бележници на Достоевски се появяват мисли-наблюдения за „всеобщ упадък на обществото, в неговите дела, в ръководещите идеи… в убежденията“, появяват се тревожни констатации за разложение на „семейното начало“, за изгубване на нравствените критерии, за морална безпътица: „Пропукаха се основите на обществото под революцията на реформите, размъти се морето. Изчезнаха, заличиха се границите между добро и зло“; „в същност нравствени идеи няма, изведнъж не остана нито една“… Готвейки се да пише романа и по време на писането, Достоевски пак оставя в бележниците си подобни горчиви наблюдения и мисли, изразени нерядко в хиперболична форма: „в предстоящото произведение сякаш е концентриран целият ужас на нашето време“; „нищо общо, нищо културно, всичко разединено на първоначалните си стихии“; „най-важното; никой не знае Евангелието“…
В чернови, в лични и публични писма Достоевски пряко сочи, че неговите герои (някои от които спорят със статии, излезли в тогавашния руски печат) са деца на времето, характеризират времето: адвокатът и прокурорът са „типове“ „на нашия съвременен съд с тяхната нравственост, либерализъм и възгледи за своята задача“; взети заедно, четиримата Карамазови представляват „изображение на нашата съвременна действителност“ — „ето защо толкова е важна моята задача“, добавя писателят. И своя драматично нажежен начин на писане, своя експлозивен стил тон защищава от непрозорливите критици, като се позовава пак на съвременната действителност, изпълнена с „взривове“.