Още през 1862 г. в предговора към „Парижката света Богородица“ на Юго Достоевски изразява надеждата си, че през 19 век, макар и в неговия край, ще се появи такова произведение, което ще изрази „стремежите и характеристиката на своето време така пълно и вековечно, както например «Божествена комедия» е изразила своята епоха на> средновековни католически вярвания и идеали“. Като цитират тези думи, коментаторите на „Братя Карамазови“ в академичното издание с основание допускат у Достоевски „гордото желание“ той именно да напише такова произведение „с енциклопедически характер“. Но очевидно е, че авторът на такава творба трябва да осветлява националните, социални и нравствени явления в широкия контекст на европейското и общочовешкото (макар то може и да не присъствува пряко в изображението) и че неговият „болезнен копнеж по текущото“ трябва да надхвърля националните рамки. Точно така е с Достоевски.
В критическата литература отдавна е установено, че Достоевски „се стреми да осмисли съдбините на Русия във връзка с политическата история на Западна Европа“, че върху него „оказват огромно влияние най-големите социални събития и социални потресения на 19 век“, че в творчеството му „често могат да се открият образи идеи, възникнали в резултат на размишления, свързани с френската буржоазна революция от 1848 г. и Парижката комуна от 1871 г.“ (А. Белкин). Сам Достоевски е изразявал неведнъж пряко дълбокия си интерес към тези събития. И като млад писател, когато в обясненията си пред следствената комисия по делото на петрашевци през 1849 г. пише, че на Запад „се разиграва безпримерна драма“: „пропуква се и се разпада вековният ред на нещата“, „трийсет и шест милиона хора всеки ден поставят сякаш на карта цялото свое бъдеще, имуществото си, своето съществование и съществованието на децата“ (макар да не се е знаело дали това ще доведе „най-после по-добри времена“); и към края на жизнения си и творчески път, когато в „Дневник на писателя“ от май—юни 1877 г. заявява: „Сега в. Европа всичко се надигна едновременно, всички световни въпроси наведнъж, а заедно с тях и всички световни противоречия“ — както малко по-късно ще стане в света на Карамазови. (Макар да се опасява от социалистическото движение, Достоевски не съчувствува и на буржоазията, обвинява я направо, че е застанала „на мястото на предишните господари, завладявайки тяхната собственост“, и съвсем „пренебрегна народа и пролетариата“ — „не го призна за свой брат, обърна го в работна сила за своето благосъстояние“. Писателят вижда „неизбежността на борбата на живот и смърт“ между пролетариата и буржоазията, които вече са заели „бойна позиция“.)
Добросъвестните и ерудирани изследователи са установили, че „едва ли не на всяка страница на романа“ се чувствуват „философските и морално-нравствените проблеми на междата на 1870-те и 1880-те години“. Но тези проблеми са такива и главно така са интерпретирани, изобразени (Достоевски гениално умее да изобразява идеи), че засягат дълбоко и миналото, и бъдещето и на Русия, и на човечеството. Освен тока „Карамазови“ са всмукали и наблюдения върху действителността и от по-ранно време, и най-важното, въплътили са „вековечни“, „проклети“ въпроси, които цял живот са измъчвали съзнанието и духа на Достоевски. Затова прав е Леонид Гросман, когато характеризира творбата като роман-синтез, „призван да обедини най-заветните замисли на Достоевски“. В подкрепа на тази характеристика той сочи (а след него — и други литературоведи), че в „Братя Карамазови“ са се влели редица по-ранни идеи за произведения. Това безспорно е стимулирало съзряването на замисъла, макар същевременно да е усложнявало работата на мисълта и въображението, които е трябвало да преработват старите, неизбистрени замисли-проекти; то обяснява отчасти — заедно с казаното по-горе за Илински, за „Дневник на писателя“ и пр. — как така едва споменал в края на 1877 г. за замисления роман (и то какъв!), в началото на 1878 г. писателят вече работи върху плана.
Тук нямам възможност да се впускам в тази тематика, нито дори да изреждам всичко установено от изследователите. Нека само спомена, че в „Карамазови“ се включва — съответно преобразен — замисълът от края на шестдесетте и началото на седемдесетте години на романа „Атеизъм“, а също — „Житието на великия грешник“, чийто главен герой през юношеско-младежките си години, като послушник в манастир, напомня Альоша Карамазов, а религиозният му наставник напомня Зосима и като него изпраща послушника си да „скита“ по света; вливат се идеи от времето на работата върху романа „Юноша“ — тогава замисля повествование за трима братя, един от които, подобно на Иван, е атеист, мъчен от отчаяние, а друг — носител на жива сила, като Альоша; включва се и замисълът на „Руския Кандид“ — неговият образ явно се е влял пак въз величаво трагичния образ на Иван Карамазов (чието раждане, изглежда, най-продължително е подготвяно: това личи от някои негови родствени черти с Иполит Терситиев от „Идиот“ и Ставрогин от „Бесове“) — като Волтеровия Кандид, Иван се приема предвечната и всеобща „световна хармония“, нито идеята, че тя компенсирала всички частни случаи на зло и страдание, бунтува се срещу мисълта, че тези случаи са неизбежни и служат за осъществяването на някакви висши и тайнствени цели.