3
Но, както изтъква и Гросман, „Братя Карамазови“ е роман-синтез не само защото в него са се влели стари замисли, лелеяни в душата на писателя, а и защото тук се открояват редица теми, мотиви и обекти на изображение, познати ни от предишното му творчество. (Ето защо да се пише за „Карамазови“, значи да се пише до голяма степен за Достоевски изобщо, достигнал тук върха на своето творчество.) При това се открояват с особена драматична сила и философско-психологическа дълбочина. Това важи например и за раздвояването на човешката личност, макар тази тема тук да не е централна, както в ранната повест „Двойник“, и за женското съперничество, за което вече сме чели в „Идиот“, между горда и знатна „госпожица“ и страстна и дръзка, но със запазено чувство за човешко достойнство държанка, и за „страдащото дете“. Изображението на болестта, смъртта и погребението на Илюша е потресаващо. Понякога ни става мъчително да четем, склонни сме за момент да се присъединим към обвиненията, отправени към Достоевски още към края на седемдесетте и началото на осемдесетте години на миналия век от Буренин и Михайловски, че прекалено ни „играе по нервите“, иска ни се да викнем; „Стига!“, но нали писателят цели да ни разтърси, да помним, никога да не забравяме!…
Погледнато от друга страна, „детската тема“, както е посочвано, разбира се, е родена от тъй характерното за писателя съчувствие към страдащите, към унижените и оскърбените, към социално угнетените. В първия си критически отзив от 1846 г. за Достоевски пламенният Белински, посрещнал тъй прозорливо появяването на „новия гений“ в руската литература („досега никой руски писател не е започвал така“), се провиква: „Чест и слава на младия писател, чиято муза обича хората от мансардите и сутерените“… И ако остава, ако има нещо постоянно в бурно противоречивата, „течащата“, столика душа на Достоевски, това е именно дълбокото, органично и велико състрадание към страдащите. В статията си „Достоевски като мислител и художник“ от 1931 г. Луначарски пише за „необятната“ способност на писателя да „страда и състрадава“. Това именно го сродява с автора на „Клетниците“, когото високо цени за пронизващата творчеството му идея „за възстановяване на погиналия човек, потиснат от несправедливия гнет на обстоятелствата, от застоя на вековете и обществените предразсъдъци“; характеризира тази идея като „основна мисъл на цялото изкуство на 19 век“. Сам Достоевски се е нуждаел от човешко съчувствие и не се е свенял да го търси. Има основание Бурсов да твърди, че неговите писма са „несекващ сигнал за бедствие“, „вик за помощ, който не отслабва с годините, а звучи все по-тревожно“3. (Може би не би звучал толкова тревожно, ако приятелите и близките на Достоевски бяха му помагали така, както той е помагал и на близки, и на далечни…)
Вярно е, че в по-късното си творчество Достоевски все повече задълбава в многообразните поражения, които страданието нанася на човешките души и характери. Това е едно от основанията на Н. К. Михайловски да го характеризира като „жесток талант“ в едноименната си шумна, отекваща и до наши дни статия от 1882 г. Жесток ли е Достоевски, разкривайки шутовството на някои „унижени и оскърбени“, на Мармеладов от „Престъпление и наказание“, на Илюшиния баща от „Карамазови“? По-точно е да се каже, че е „реалист във висш смисъл“, както сам себе си характеризира. Той не сдържа перото си, когато разкрива деформациите в душите на изпадналите в бедствено положение, в тъмните и кални „недра“ на обществото, свои герои. Шутовството на Снегирьов е своеобразен, изкривен протест на добър, но страхлив и слаб характер, както го характеризира Алексей Карамазов, срещу по-високо стоящите, които го гледат обикновено или с „благодетелен“ поглед, или осъдително и дори с омерзение, отвращение и пр. То е израз точно както у Мармеладов на гузна съвест, на осъзнато безсилие да се пребори с порока, с пиянството, в което биха затънали и по-силни характери при подобен ужас в бита, в семейството. То е изява и на „набрала се злост“, но тя е характерна повече за герои като Фьодор Карамазов.