В статията си „За «карамазовщината»“ (1913 г.) Максим Горки отбелязва склонността на Достоевски да изобразява „мазохизма на същество угнетено, наплашено, способно да се наслаждава на своето страдание не без злорадство и позирайки с него пред всички и пред себе си.“ И Горки има основание да пише, че това е „болест“ — както и „жестокостта на разочарования във всичко нихилист“ (имат се предвид явно герои като Пьотър Верховенски от „Бесове“), — породена у „руския човек“ от „общата уродлива история и от тежкия и обидно жесток живот“. Във всеки случай, верен на своя реализъм, който изисква да се вниква в „цялата дълбочина на човешката душа“, Достоевски е изобразил многообразни форми на наслада от страданието, свойствени в същност на хората изобщо (които — досега поне — не са били особено галени от „своята“ история…), т.е. на хора от най-различни меридиани и паралели.
Този „мотив“ не липсва и в „Карамазови“. Едва шестнадесетгодишна, но прекарала тежко заболяване, Лиза заявява на Альоша, че не иска да бъде щастлива, че иска някой да я измъчи, да се ожени за нея и да я измами, да замине и дори че би желала да извърши скришом „ужасно много злини“ и изведнъж всички да научат, да я гледат и да я сочат с пръст — „това е много приятно“.
Жестоко ли постъпва Достоевски, като след онези мили сцени на зараждащата се обич между Лиза и Альоша, усложнена само с прелестни — често комични — момичешки подозрения, капризи и лукавства, в които образът на Лиза се очертава така привлекателно, ни представя по-късно момичето в отблъскващи душевни конвулсии? Но прозорливият, човечният няма да се отвърне, той — като милия на авторовото сърце Альоша — ще разбере, че девойката е психологически разстроена, че е в криза. Писателят отново е верен на своя реализъм, него следва той и в още по-„фантастичния“ порив на измъчения при следствието, изтерзан и объркан Миколка от „Престъпление и наказание“ — да пострада, като се признае за виновен, макар че е невинен (той почти е повярвал, че е извършил престъплението на Расколников). Но такива сцени съвсем не са „достатъчно основание“ да смятаме, както смята Михайловски, че според разбиранията на Достоевски руският мужик можел да извърши нарочно престъпление, за да пострада по-късно от угризения на съвестта в тъмницата или на каторга.
Понякога Достоевски наистина „възвеличава страданието“, според израза на Михайловски, но в специфичен смисъл: подобно на други мислители и художници, той е смятал, че страданието извисява, но само силните духом творчески натури. Известна е неговата изповед пред Владимир Соловьов, че се е случвало в далечната и страшна Омска крепост да благославя съдбата си, която му пратила „уединението“, за да извърши „съд над себе си“, че там разбрал и себе си, и Христос, и руския човек. В тази насока трябва да се търси и смисълът на думите му към петнайсетгодишния Мережковски, отишъл при него със своите стихове, че за да се твори добре, „трябва да се страда, да се страда“…
У люшкания от страсти и пороци Митя Карамазов настъпва, както казва сам писателят, „под бурята на нещастието и лъжливото обвинение“ „нравствено пречистване“, готовност да се приеме наказанието — „не за това, което е направил, а за това(…), че е могъл и е искал да извърши престъплението“; но той скоро разбира, че няма да издържи дългите години каторга и приема да му се устрои бягство. „Пречистването“ е част от изображението на неговата драма, на трагедията, а не възвеличаване на страданието. Разбира се, този, който живее реално, а не фантастически, както казва двойникът на Иван Карамазов, дяволът, той и ще страда в едно или друго отношение; без каквито и да било страдания животът би се обърнал „в един безкраен молебен: свято, но скучновато“…
Друг е въпросът, за всевиждащият и безстрашен реализъм на Достоевски не отминава хора като „автора“ на „Записки от подземието“, който смята, че „може би човек обича страданието като благоденствието“, който е убеден, че „човек понякога ужасно обича страданието“. Самият този тъй негероичен герой е склонен да измъчва обичащите го хора, страдайки от това и сам. В този „хермафродизъм на чувството“ (Михайловски) се съдържа особено „сладострастие“, израз в края на краищата на трагизъм, върху който набляга писателят, характеризирайки в изказвания душевния живот на „тези нещастници“, склонни да се самонаказват, защото съзнават по-доброто, но нямат сили да постигнат това „добро“. Пък и ги трови мисълта, че „всички са такива, а следователно не си струва да се поправяш“…