Не се отвръща реализмът на Достоевски и от онези, които обичат да „съзерцават“ без каквито и да е угризения и самоукори, причиненото от тях (обикновено и без изгода за себе си) духовно страдание у другите — както прави Фома Опискин от „Село Степаничково“, един „своего рода артист“… Като дава думата на опискиновци да се самоизразяват, писателят ги оставя да се самоизобличават. Споменатата „артистичност“ може да приеме и страшни форми, за които говори Иван Карамазов пред Альоша: „Звярът никога не може да бъде така жесток, като човекът, така артистично, така художествено жесток.“ И Иван сочи примери на „артистични“ турски жестокости в България (върху деца пред очите на майките), доказващи неговата категорична констатация, че изразът „зверски жесток“ е „страшно несправедлив и обиден за зверовете…“
Мрачен ли е погледът на Достоевски върху човека? По-точно е да се каже, че той често е насочен към реално тъмното — колкото и дълбоко и страшно да е то и у когото и да се намира. Но ако Достоевски съзира как нерядко се ражда и развихря „бяс“ у натури, в същността си добри, вярно е и обратното. Това са забелязали още съвременниците. Така С. Д. Левицки пише приживе на писателя (през 1880 г.), че Достоевски е способен — това е „особеност“ на неговия талант — „в най-отвратителното явление или нравствено разваления характер“ да намери „някои светли точки и добри страни“. В този дух се изказва малко по-късно в спомените си Страхов: „Той виждаше Божията искра и в най-падналия и разпратен човек; той следеше и най-малкия изблик на тая искра, съзираше черти на душевна красота в онези явления, към които сме свикнали да се отнасяме с презрение, насмешка и отвращение.“
И ако Н. Михайловски характеризира Достоевски като „жесток талант“, С. А. Венгеров го нарича през 1881 г. „един от най-любимите вождове на нашето време — вожд нравствен“. А художникът-психолог Крамской, отличаващ се с особено проницателен поглед към духовния облик на съвременните нему големи руски писатели, назовава Достоевски в едно писмо до П. М. Третяков от 14. II. 1881 г. (т.е. съвсем скоро след смъртта на писателя) „наша обществена съвест“; „Братя Карамазови“ за него е „нещо до такава степен пророческо, огнено, апокалиптично, че сякаш не е възможно да останем там, където сме били вчера“. (Но уви, всичко все още „върви постарому“, съществуват хора, „обиращи ближния“, „политика, открито изповядваща лицемерие“, „архиереи, които спокойно смятат, че делото на Христос и житейската практика нямат нищо общо помежду си“.)
Нека прибавим още един щрих към тезата, че „Братя Карамазови“ е роман-синтез — един необятен проблем, до който само се докосваме. Темата „престъпление и наказание“, която е в центъра на първия от големите световни романи на Достоевски, е в сюжетно-фабулното ядро и на „Карамазови“. Тази тема „звучи“ от различни страни в полифоничния „хор“ на романа. Следейки с огромно увлечение развитието на романа, внимателният, мислещият читател постоянно се изправя пред големи, вековечни въпроси, никнещи сякаш спонтанно от разказа за едно углавно престъпление. Ужасната съдебна грешка свидетелствува колко е трудно и отговорно да съдиш човека и навява мисли за тази отговорност не само когато заподозреният е изправен на подсъдимата скамейка в съдилището… При това там, в съдилището и другаде, подсъдимият би могъл в нравствено, духовно отношение да стоп над тези, които го съдят, които решават съдбата му, както Дмитрий Карамазов, въпреки всички свои бурни страсти и увлечения, е явно над съдниците си. Неговата честна в същността си натура така открито се изявява и пред следствието, и на процеса, че не му вярват само защото професията на следователя, прокурора, съдиите е развила в тях прекомерна подозрителност. „Проклет“ проблем, защото нали без съдилища човешкото общество не може да съществува, а в храма на Темида неизбежно попадат и хора, които не са особено надарени от природата с дълбочина и прозорливост на погледа, на интелекта…
В същност истински съд над себе си извършва Митя и дори е готов, както беше споменато, да приеме несправедливата присъда на официалния съд (опозоряваща го като отцеубиец) — заради прегрешенията си в дела и помисли…