Зосима застъпва гледището, че именно самоприсъдата на съвестта е истинската, единствено застрашаващата и умиротворяващата присъда, която оставя трайни следи в живота на човека. Но да се оставят ли действителните престъпници, убийците на своята самоприсъда, да бъдат ли те наказвани само от църковно-християнски съд? Такава е мисълта на Зосима, който привежда като довод на своята теза, че въпреки смъртните присъди убийствата не намаляват, а се увеличават.
В полифонията на романа е включен и проблемът за смъртното наказание, вълнувало човечеството през вековете, отхвърляно от велики писатели хуманисти, като Виктор Юго и Лев Толстой. Алексей Карамазов, християнин, ученик на Зосима, е против смъртното наказание, разбира се, но когато Иван му разказва случая с генерала-помешчик, насъскал кучетата си срещу момченцето, ударило с камък любимата му хрътка (те го разкъсват пред майка му), и пита да бъде ли разстрелян генералът в името на нравственото човешко чувство, побледнелият Альоша отронва: „Да го разстрелят!“
„— Браво — изкрещя Иван в някакъв възторг. — Щом ти го казваш, значи… Ей, че схимник! Ето какво дяволче се криело в сърчицето ти, Альошка Карамазов!“
„— Аз казах нелепост, но…“ — промълвя Алексей, явно сепнат, а Иван се хваща именно за това „но“, за да изрази мисълта си, че животът, светът са немислими без такива „нелепости“, тъй като често са парадоксални. „Но защо ми е отмъщението — пита малко по-късно Иван Карамазов, разказал и други подобни потресаващи случаи (за които Достоевски е чел във вестниците, — защо ми е адът за мъчителите, какво може да оправи адът, след като децата са вече измъчени?“
Големият проблем остава открит, както е в полифонията на Достоевски, но читателят е въведен в него мощно и неотразимо.
4
Още докато романът се печата в „Русский вестник“, Достоевски изявява едно по-особено отношение към работата си върху него, отделяйки го от другите си творби. Така, в писмо от 11 юни 1879 г. той заявява на редактора Любимов: „Гледам на това съчинение по-строго, отколкото на всички предишни.“ Месец по-късно той казва почти същото и в писмо до В. Ф. Пуцикович: „… Никога, на никое мое съчинение не съм гледал по-сериозно, отколкото на това.“
В някои писма Достоевски обяснява това свое по-особено отношение към романа с успеха му сред читателите, с голямото впечатление, което оставя във всички среди. „Романът се чете навсякъде — пише той на Любимов през декември 1879 г., — пишат ми писма, чете младежта, четат го във висшето общество, в литературата ме ругаят или хвалят, и никога още, по направеното впечатление, не съм имал такъв успех. Ето защо ми се иска да завърша работата добре.“ Като се оплаква от своята „каторжна работа“, Достоевски заявява в писмо до П. Е. Гусева (15. X. 1880): „Но аз не мога да пиша прибързано, трябва да пиша художествено. Аз съм задължен за това пред Бога, пред поезията поради успеха на написаното, задължен съм буквално на цяла четяща Русия, жадуваща завършването на моя труд.“
Големият успех сред читателите отделя в очите на Достоевски „Карамазови“ от другите му романи, за които той получава много по-малко от това, което е заслужил, импулсира го в работата му, повишава „строгостта“ му. Но само той не е причина за особения му поглед към „Братя Карамазови“. Съществува още една — струва ми се, по-важна — причина този роман да му е много скъп, както пише в писмо до И. С. Аксаков от 2. XII. 1880 г.: „… В него много е вложено от мене самия и от моето си.“
Казаното вече за „Карамазови“ като роман-синтез, колкото и бегло да е то, потвърждава тези думи на Достоевски. Но в романа не само намират особено внушителен художествен израз познати теми и мотиви от предишното творчество на писателя, в него се открояват за пръв път нови или само мимоходом докосвани преди — при това твърде скъпи на художника и мислителя, вълнували го дълбоко и трайно. Разбира се, едните преливат — често неуловимо и неразчленимо — в другите, защото нали „старите“ теми и мотиви тук се явяват с нови страни, изпъкват с нови черти и нюанси. Във всеки случай необходимо е да се отделят няколко страници, за да хвърлим поне една стиска светлина върху „интимното“, „съкровеното“ в „Братя Карамазови“.
Вече цитирах изказването на Достоевски, че „нравственото очистване“ на Митя Карамазов му е „особено скъпо като на автор“. („Брате — казва Митя на Альоша, — през тези последните два месеца усетих в себе си нов човек (…)! Бил е затворен в мене, но никога нямаше да се яви, да не беше този гръм.“) Мисля, че това пречистване му е близко и „като на човек“ — с християнски нравствен идеал. Изобщо образът на Митя му е скъп не само естетически. На пръв поглед гениалният писател, с колосален ум и дух, е абсолютно далечен на гуляйджията Дмитрий Карамазов. Но у Митя има и високи, романтични, „шилеровски“ пориви — и във вихъра на разгулния му живот в душата му току зазвучава „химн“ за благородното и светлото у човека, от което той не е лишен. (Не току-така някои изследователи смятат, че един от прототиповете на този герой е поетът-критик Аполон Григориев, приятел на писателя.) При това изпепеляващата сила на страстите и увлеченията у Митя („разбираш ли ти, че понякога от възторг човек може да се самоубие“ — казва той пред Альоша), неговата „необузданост“ не са чужди не само на художника, но и на човека Достоевски — колкото и условна да е разликата и в творческия процес, и в изображението между психологическото като дълбоко естетическо вживяване и психологическото като склонност на авторовата личност. Широко известна е изповедта на писателя от времето на неговите злополучия из игралните домове на Западна Европа: „Най-лошото е, че моята натура е подла и прекалено страстна. Навсякъде и във всичко аз стигах до последен предел, цял живот съм минавал границата.“ Тези думи напълно прилягат и за Митя…