Майлс отпи голяма глътка и едва не се задави. „Ябълков сок…“ Проклетият Галени! Бързо се огледа и се увери, че неговата напитка не е същата, която поднасят на гостите. Пъхна показалец под високата яка на униформената си куртка и нервно се усмихна.
— Не ви ли харесва виното, лорд Воркосиган? — загрижено попита старицата.
— Малко е… хм, младо — промърмори Майлс. — Може би трябва да предложа на посланика да го подържи в избата. — „Докато се махна от тази планета…“
Балната зала бе с високо остъклен таван. Изящното помещение изглеждаше така, сякаш гласовете трябваше да отекват като в пещера, ала бе странно тихо за огромния брой хора, които можеха да се поберат на различните му равнища. Някъде трябваше да има звукопоглъщатели. Майлс можеше да се обзаложи, че са скрити и заглушители, ако човек знаеше къде да застане. За всеки случай обърна внимание къде стоят посланиците на Бараяр и Тау Кит. Да, дори движението на устните им изглеждаше някак замъглено. Естествено, скоро предстояха преговори за подновяване на договора за право на преминаване през пространството на Тау Кит.
Майлс и неговата събеседница се насочиха към фонтана — архитектурния център на залата. В тъмните води на басейнчето плуваха червено-златисти рибки.
Майлс се напрегна, после се насили да се отпусне. Към него се приближаваше млад мъж в черна сетаганданска униформа — лицето му беше боядисано в жълто-черно, отличителен знак на гем-лейтенант. Мъжът се усмихна и двамата сдържано си кимнаха.
— Добре дошли на Земята, лорд Воркосиган — каза сетаганданецът. — На официално посещение ли сте, или на галактическа обиколка?
— По малко от двете — сви рамене Майлс. — Назначиха ме в посолството с… хм, образователна цел. Но ми се струва, че нямам честта да ви познавам. — Познаваше го, разбира се — още в началото му бяха посочили двамата униформени сетагандинци, както и двамата цивилни, плюс други трима, за които се подозираше, че са техни тайни агенти.
— Гем-лейтенант Табор, военен аташе в сетаганданското посолство — любезно се представи Табор. — За дълго ли ще останете, милорд?
— Едва ли. А вие?
— Знаете ли, в свободното си време се занимавам с бонзай. Казват, че древните японци работели по едно-единствено дърво в продължение на цели сто години. А може само да са казвали така, нали?
Майлс си помисли, че сетаганданецът се шегува, но лицето на лейтенанта продължаваше да е абсолютно безизразно. Може би се боеше да не повреди боята си.
Висок смях привлече вниманието им към отсрещната страна на фонтана. Иван Ворпатрил стоеше облегнат на хромираните перила, свел тъмната си глава към русо момиче с розово-сребриста дреха, която сякаш се носеше във въздуха. Изкусно небрежно фризираните й златисти коси се спускаха като водопад върху бялото й рамо. Тя оживено жестикулираше и ноктите й проблясваха в сребристорозово.
Табор тихо изсъска, поклони се над ръката на старицата, заобиколи фонтана и зае позиция до Иван — но кой знае защо, Майлс реши, че в момента гем-лейтенантът не се интересува от военни тайни. Нищо чудно, че не прояви особено любопитство към Майлс. Настъплението на Табор към блондинката обаче беше прекъснато от сетаганданския посланик, който му даде знак и той неохотно го последва навън.
— Лорд Ворпатрил е изключително мил младеж — рече съпругата на лорд-кмета. — Всички го обичаме. Жената на посланика ми каза, че двамата сте роднини, вярно ли е? — Тя въпросително го погледна.
— Братовчеди сме — поясни Майлс. — Хм… коя е младата дама с него?
Старицата гордо се усмихна и каза:
— Дъщеря ми Силвет.
Дъщерята, разбира се. Посланикът и съпругата му имаха типично бараярско отношение към нюансите на социалния статус. Като наследник на извънредно знатен род и син на премиер-министъра граф Воркосиган, Майлс заемаше по-високо обществено положение от Иван. Което означаваше — о, Господи! — че е обречен. Никога нямаше да може да се откопчи от стариците, докато Иван — Иван щеше да се забавлява с всички дъщери…
— Прекрасна двойка — изсумтя Майлс.
— Наистина. Точно какви братовчеди сте, лорд Воркосиган?
— Моля? А, ние с Иван, да. Бабите ни са сестри. Моята баба е най-голямата дъщеря на принц Ксав Ворбара, бабата на Иван — най-малката.
— Принцеси? Колко романтично!
Майлс подробно разказа как баба му, брат й и повечето им деца загинали по време на ужасното управление на лудия император Юри. Да, за съпругата на кмета тази история можеше да е страшна, дори нещо повече — романтична. Но той се съмняваше, че старицата е способна да схване действителния смисъл на идиотската жестокост на Юри, чиито последствия измъчваха Бараяр до ден днешен.