— Лорд Ворпатрил има ли замък? — лукаво попита тя.
— А, не. Майка му, леля ми Ворпатрил… — „която е истинска социална баракуда и жива ще те изяде“, — има прекрасен апартамент в столицата Ворбар Султана. — Майлс замълча за миг. — Някога имахме замък. Но в края на Изолацията беше изгорен до основи.
— Разрушен замък? Това е почти същото.
— Адски беше живописен — увери я той.
Някой бе оставил върху парапета на фонтана чиния с остатъци от ордьовър. Майлс взе рулото, започна да къса парченца и да храни златните рибки.
Една от тях не се издигна към примамката и остана на дъното. Колко интересно! Златна рибка, която не яде — виж, това беше решение на проблема с преброяването на рибите. Тя можеше да е дяволско изобретение на сетаганданците и люспите й лъщяха като златни, защото може би наистина бяха такива.
Можеше да я извади навън с котешки скок, да я стъпче с механично хрущене и електрическо бръмчене, после да я вдигне във въздуха с триумфален вик: „С помощта на интелигентността и бързите си рефлекси открих шпионина сред вас!“
Но ако грешеше — олеле! Под крака му щеше да се разнесе отвратителен звук на размазана плът, старицата ужасено щеше да отскочи и синът на бараярския премиер мигновено щеше да си създаде репутация на младеж със сериозни емоционални проблеми… Майлс си представи как извиква на смаяната жена: „Трябва да видиш какво правя с котетата!“
Голямата златна рибка най-после лениво се издигна на повърхността и лапна едно от парченцата, като хвърли пръски към лъснатите му ботуши. „Благодаря ти, рибке — помисли си той. — Спасяваш ме от ужасно излагане.“ Разбира се, ако наистина бяха добри, сетаганданските майстори можеше да са създали механична риба, която наистина да яде и да…
Съпругата на кмета току-що му бе задала нов въпрос за Иван, но в унеса си Майлс не успя да го чуе докрай.
— Да, много жалко за болестта му — измърмори той и се приготви за монолог, описващ гените на Иван, увредени от радиацията след Първата сетаганданска война, и лудия император Юри, но в този момент комуникаторът в джоба му сигнализира.
— Извинете ме, госпожо. Викат ме. — „Бог да те благослови, Ели“ — помисли си Майлс, докато се отдалечаваше от старицата, за да намери някое тихо кътче. Наоколо не се виждаха сетаганданци. Откри свободна ниша на второто равнище.
— Да, командир Куин?
— Майлс, слава Богу. — Говореше припряно. — Изглежда, имаме извънредна ситуация и ти си най-близо от всички офицери на „Дендарии“.
— Каква ситуация? — Обикновено Ели не беше склонна към панически преувеличения. Стомахът му нервно се сви.
— Не успях да науча достоверни подробности, но изглежда, че четирима-петима наши войници в отпуска в Лондон са се барикадирали в някакъв магазин и държат заложник. Въоръжени са.
— Нашите или полицията?
— За съжаление, и двете страни. Полицейският командир, с когото разговарях, очевидно е готов да лее кръв. Съвсем скоро.
— По дяволите! Какво е станало?
— Проклета да съм, ако зная. В момента съм в орбита и се готвя за спускане, но докато стигна дотам, ще минат четирийсет и пет минути, дори час. Тънг е на два часа път. Но мисля, че ти можеш да стигнеш за десетина минути. Ето, пращам ти адреса.
— Как са успели да слязат на планетата с оръжие?
— Основателен въпрос, но се боя, че ще трябва да изчакаме с отговора. Ще откриеш ли мястото?
Майлс погледна адреса на екрана.
— Да, струва ми се. Ще те чакам там. — По някакъв начин…
— Ясно. Край на връзката.
ГЛАВА 3
Майлс прибра комуникатора в джоба си и се огледа. Приемът беше в разгара си. Присъстваха стотина души, облечени в ослепително разнообразни земянитски и галактически дрехи, както и в униформи на различни чужди армии. Неколцина от първите гости вече си тръгваха и техните бараярски придружители ги превеждаха през охраната. Сетаганданците, изглежда, наистина си бяха отишли заедно със своите приятели. Трябваше да използва момента и да се измъкне незабелязано.
Иван все още бъбреше край фонтана с красивото момиче. Майлс безмилостно го прекъсна.
— След пет минути те чакам на главния изход.
— Какво?
— Спешно е. По-късно ще ти обясня.
— Какво толкова… — започна Иван, но Майлс вече излизаше от залата и се насочваше към задните асансьори. Трябваше да се насили да не се затича.