Майлс уморено прокара показалец по облегалката.
— Да, навярно трябваше да продължим направо за Тау Кит. — Вече бе прекалено късно. Само да можеше директно да се свърже с щаба на Сектор II…
— Така или иначе, щеше да се наложи да оставим три четвърти от флота на Земята, господин адмирал.
— А аз не исках да се делим, зная. Ако останем тук още дълго, никой от нас няма да е в състояние да си тръгне — финансова черна дупка… Вижте, проверете в компютъра си и ми кажете какво се е случило с кредитната сметка на персонала към шестнайсет часа лондонско време.
— Хм? — На холовидеопулта й заиграха тайнствени пъстроцветни графики. — О, Божичко! Не би трябвало. Къде са отишли парите? А, директен запор. Това обяснява всичко.
— Обяснете го и на мен — нареди Майлс.
Тя се завъртя към него.
— Ами, щом флотът прекалено дълго се задържи на едно място, където изобщо има финансова мрежа, ние влагаме средствата си.
— Нима?
— Разбира се. Всички налични пари се използват за краткосрочни инвестиции. Така че кредитните ни сметки са сведени до задължителния минимум. Когато предстои някакво плащане, аз прехвърлям от инвестиционната в кредитната сметка точно колкото е нужно.
— Хм, струва ли си риска?
— Риск ли? Това е нещо съвсем тривиално! Миналата седмица спечелихме от лихви и дивиденти над четири хиляди галактически федерални кредита.
— Аха — отвърна Майлс. За миг му се прииска да се откаже от войната и да започне да играе на стоковата борса. Акционерно дружество „Свободните наемници от Дендарии“? Уви, императорът сигурно имаше какво да каже по този въпрос…
— Но тези идиоти — лейтенант Боун посочи схематичното изображение, представящо нейната версия на приключенията на Данио — са се опитали да влязат в сметката директно чрез номера й, вместо чрез главното счетоводство на флота, както безброй пъти им е обяснявано. И тъй като в момента кредитната ни сметка е на минимално равнище, банката я е блокирала. Понякога ми се струва, че говоря на глухи. — На екрана се появиха нови графики. — Не може да продължава така, господин адмирал! В момента инвестиционната сметка е празна, така че не получаваме никакви лихви. Не съм сигурна, че ще издържим още шест дни. А ако кредитите не бъдат преведени дотогава… — тя разпери ръце, — флотът на „Дендарии“ ще започне кораб по кораб да преминава в ръцете на кредиторите ни!
— О! — Майлс заразтрива тила си. Надеждите му не се оправдаваха — главоболието не отслабваше. — Не можете ли по някакъв начин да прехвърляте сумите от сметка на сметка, за да създадете… хм, виртуални пари? Поне временно?
— Виртуални пари ли? — Счетоводителката с отвращение сви устни.
— За да спасим флота. Точно като в битка. Наемническо счетоводство… — Той стисна ръце между коленете си и умолително й се усмихна. — Разбира се, ако това надхвърля способностите ви…
Ноздрите й се разшириха.
— Не, естествено. Но онова, за което говорите, се отнася най-вече за часовите разлики. Финансовата мрежа на Земята е напълно интегрирана и няма никакви часови разлики, освен ако не желаете да действате на междузвездно равнище. Ще ви кажа обаче как би могло да се получи… Е, може и да не стане…
— Какво?
— Идете в някоя голяма банка и изтеглете краткосрочен заем срещу сериозен залог. — Лейтенант Боун плъзна поглед към стените на „Триумф“ и показа колко сериозен залог има предвид. — Можем да скрием от тях някои други гаранции, както и степента на амортизирането им, да не споменавам за това какво притежаваме ние и кое е на капитаните собственици — но поне ще получим истински пари.
А какво щеше да каже комодор Тънг, когато научеше, че Майлс е заложил флагманския си кораб? Но Тънг го нямаше. Тънг беше в отпуска. Докато се върнеше, всичко можеше да е свършило.
— Ще се наложи да поискаме два-три пъти повече от действително необходимата ни сума, за да сме сигурни, че ще ни отпуснат достатъчно — продължи лейтенант Боун. — Като шеф на компанията, ще трябва да се подпишете вие.
Щеше да се подпише адмирал Нейсмит, помисли си Майлс. Човек, който съществуваше само виртуално. Ала това нямаше да е известно на нито една земянитска банка. Флотът на „Дендарии“ убедително потвърждаваше самоличността му. Това навярно щеше да е най-безопасният ход през целия му живот.
— Добре, придвижете въпроса, лейтенант Боун. Хм… използвайте „Триумф“, той е най-едрата ни собственост.
Тя кимна и изправи рамене, възвърнала част от обичайната си ведрина.