— Естествено, нали се движим надолу. Добре ли си? Дай да ти видя зениците. — Тя се хвана за странична дръжка и го придърпа към стената, настрани от бързата лента. Лондончани продължиха да се спускат покрай тях. Адът се бе модернизирал, помисли си Майлс, и това беше реката на изгубените души, клокочеща все по-бързо надолу към някакъв космически канал.
Нейните очи бяха големи и тъмни…
— Зениците ти свиват ли се, или се разширяват, когато получаваш тези странни реакции към лекарства? — доближила лице на сантиметри от неговото, загрижено попита Ели.
— Какво правят сега?
— Пулсират.
— Добре съм. — Майлс мъчително преглътна. — Лекарката внимателно проверява всичко, което ми дава. Тя ме предупреди, че може малко да ми се вие свят. — Продължаваше да стиска ръката й.
В ескалатора разликата в ръста им бе изчезнала. Главите им се бяха изравнили, макар че носовете на неговите кубинки стърчаха доста над глезените й — дори нямаше нужда да се качва върху нещо или да рискува да си строши врата. Устните му импулсивно се приближиха към нейните. За миг умът му зави от ужас, също като някога, когато бе скочил от скалите в леденостудената, дълбока трийсет метра вода — след като се предаде в ръцете на гравитацията, но преди да осъзнае последствията.
Водата беше топла, топла… Очите й се разшириха от изненада. Изгубил безценната си инерция, той се поколеба и започна да се отдръпва. Нейните устни се разтвориха и тя постави ръка на тила му. Имаше здрава хватка и напълно го обездвижи. За пръв път се случваше да го тушират, но да спечели той. Майлс жадно захапа устните й, започна да я целува по бузите, клепачите, челото, носа, брадичката — къде беше сладкият извор на устата й? Тук, да…
Обемистият пакет с живата кожа се понесе надолу и заподскача по лентата. Жената отзад се блъсна в тях и им се намръщи, после някакъв тийнейджър, който се спускаше по централната лента, задюдюка, като правеше недвусмислени груби жестове — след това пейджърът в джоба на Ели сигнализира.
Те несръчно догониха пакета, измъкнаха се през първия възможен изход и излязоха от метрото. Потресени се спогледаха. Майлс осъзна, че е сложил край на внимателно балансираните им служебни отношения. Какви бяха сега? Офицер и подчинен? Мъж и жена? Приятели? Любовници? Може би бе допуснал фатална грешка.
А можеше и да е фатално, без да е грешка. На това го беше научила Дагула. Мъжът под униформата бе нещо повече от войника, човек, по-сложен от своята роля. Утре смъртта можеше да покоси не само него, но и нея, с което щеше да загине цяла вселена от възможности, а не просто един обикновен офицер. Отново щеше да я целуне — по дяволите, в момента виждаше единствено нежното й гърло…
От нежното гърло се разнесе недоволно ръмжене и тя извади комуникатора от джоба си с думите:
— Какво става, по дяволите? Не може да си ти, нали си при мен? Куин слуша!
— Командир Куин? — тихо, но ясно се чу гласът на Иван Ворпатрил. — Майлс там ли е?
Майлс ядосано изсумтя. Както винаги, Иван по някакъв свръхестествен начин избираше най-неподходящия момент.
— Да, защо? — попита Куин.
— Кажете му веднага да си домъкне задника тук. Уредил съм безпрепятствено да влезе в посолството, но скоро вече няма да има такава възможност. По дяволите, освен това умирам за сън. — Иван шумно се прозя.
— Боже мой, мислех, че няма да успее — измърмори Майлс и взе комуникатора от ръката на Ели. — Иване? Наистина ли можеш да ме вкараш вътре, без да ме видят?
— Остават ти още петнайсетина минути. И трябваше да наруша целия вътрешен правилник. Оставил съм непокрит поста на третото подземно равнище, където минават енергийните кабели и отходните канали. Мога да изключа видеокамерата, за да не запише пристигането ти, но само ако се върнеш преди ефрейтор Вели. Нямам нищо против да си сложа главата в торбата заради теб, но не искам да е напразно, нали разбираш?
Ели разучаваше пъстрата холокарта на метрото.
— Мисля, че можеш да успееш.
— Няма да има никаква полза…
Тя го хвана за лакътя и го поведе към мотрисите. Твърдият блясък на дълга затъмняваше нежното сияние на очите й.
— Така ще имаме още десет минути заедно.
Докато Ели купуваше билети, Майлс разтърка очи и се насили да се съсредоточи. Погледна мъглявото си отражение в огледалната стена. Лицето му беше изкривено от гняв и ужас. Стисна клепачи и отново погледна. Още по-неприятно — за миг се бе зърнал в зелената си бараярска униформа. По дяволите проклетите хапчета. Дали подсъзнанието му не се опитваше да му каже нещо? Е, нямаше нищо страшно, докато мозъчното сканиране, направено в двете му различни униформи, не покажеше два различни модела.