Двете жени у дома му го обърквали и смущавали. Изведнъж те станали обикновени и грозни. Особено жена си той чувствал като чужда, неприятна тежест, вкопчила се в тялото му.
Вечер, след прекарания ден във фабриката, той се прибирал у дома си и вечерял. Бил по природа мълчалив и когато не говорел, никой не обръщал внимание на това. След вечеря той и жена му отивали на кино. Имали две деца и жена му чакала трето. Връщали се вкъщи и сядали да починат. Изкачването на двата етажа уморявало жена му. Тя сядала на стол до майка си и пъшкала от умора.
Тъщата била олицетворение на самата доброта. Тя заела мястото на безплатна слугиня в къщата. Когато дъщеря й искала да отиде на кино, тя махвала с ръка и се усмихвала: „Вървете, казвала тя, аз не искам. Предпочитам да остана тук.“ Вземала книга и сядала да чете. Жалкото деветгодишно момче се събуждало и заплаквало, искало гърнето. Тъщата се погрижвала за това.
Мъжът и жена му се прибирали вкъщи, и тримата седели час-два мълчаливо, преди да си легнат. Мъжът се преструвал, че чете вестник. Гледал ръцете си. Макар да ги бил измил грижливо, греста от велосипедните рамки оставала на тъмни ивици под ноктите му. Той си мислел за момичето от Айова, за белите му пъргави ръце, които танцували по клавишите на пишещата машина. Било му неловко, чувствал се мръсен.
Момичето от фабриката знаело, че майсторът е влюбен в него, и мисълта за това я ласкаела. След смъртта на леля си тя се преместила да живее под наем и вечер скучаела. Макар че майсторът не означавал нищо за нея, тя го използвала посвоему. За нея той станал символ. Понякога влизал в канцеларията и заставал до вратата. Огромните му ръце били покрити с черна грес. Гледала го, без да го вижда. Тя си представяла, че на неговото място стои висок, строен младеж. От майстора тя виждала само сивите му очи, които запламтявали със странен огън. Очите излъчвали страст, кротка и предана страст. Тя чувствала, че няма защо да се страхува от мъж с такива очи.
Тя жадувала за любим със същия поглед в очите. От време на време, може би веднъж на две седмици, тя оставала след другите в канцеларията под претекст, че трябва да довърши някаква работа. През прозореца тя виждала, че майсторът я чака. След като всички си тръгнели, тя заключвала и излизала на улицата. В същия момент и майсторът излизал от фабриката.
Вървели заедно покрай половин дузината сгради, до мястото, където тя се качвала на своя трамвай. Фабриката се намирала в квартала, който наричали Южен Чикаго, и докато вървели, се спускала вечерта. Ниски, небоядисани паянтови къщи се редели покрай улицата и деца с мръсни лица тичали и крещели по прашното платно. Минавали по един мост. Два изоставени шлепа с въглища гниели долу във водата. Той крачел тромаво до нея и се мъчел да скрие ръцете си. Бил ги изжулил грижливо, преди да излезе от фабриката, но ги усещал като тежки, мръсни части от непотребна вещ, които висят от двете му страни. Двамата излизали на разходка само няколко пъти, и то само през това лято. „Горещо е — казвал той. Не й говорел за нищо друго, освен за времето. — Горещо е — казвал той. — Мисля, че ще завали.“
Тя мечтаела за любимия, който някога щял да дойде — висок, рус, млад мъж, богат мъж, с къщи и земя. Работникът, който вървял до нея, нямал нищо общо с представата й за любовта. Разхождала се с него. Чакала в канцеларията, докато другите си отидели, за да се разхожда скришом с него заради неговите очи, заради страстта в очите му — една кротка страст, която се прекланяла пред нея. Тя не се страхувала от него, нямало от какво. Той никога не би направил опит да я доближи, да я докосне с ръка. Чувствала се сигурна с него.
Вечерта у дома си мъжът стоял под електрическата лампа с жена си и тъща си. В съседната стая спели двете му деца. Скоро жена му щяла да роди още едно. Били с нея на кино и се готвели да си лягат.
Лежал буден и мислел, чувал скръцването на леглото в съседната стая, където тъща му се въртяла между чаршафите. Животът бил затворен кръг. Лежал буден, изпълнен с копнеж, очаквал нещо — но какво?