Вера Борисова
Братя
Червеният спортен автомобил се движеше толкова бързо, че на шофьорът сякаш едва му оставаше време за завоите. В купето звучеше силна музика, а на съседната седалка се въргаляха празна кутия от бира, опаковка от шоколадче и пакет скъпи цигари. Докато се чудеше, дали да отнеме газта в завоя или пък да влезе в него както си знаеше, за да провери колко ниско до асфалта може да бъде Ламборгинито, Крис си барабанеше с пръсти по волана. И после изведнъж мислите за майка му нахлуха на дневен ред в съзнанието му. Той спря да се усмихва на песента.
Дъртата, свидлива кокошка пак щеше да му мели на главата и да се прави на разочарована. Ама, какво очакваше тя от него? Беше млад, привлекателен (макар, че той предпочиташе определението неустоим), парите никога не бяха представлявали проблем за него. Съответно момичетата се тълпяха на ята, за да им обърне внимание. Е, как тогава от него се очакваше да си седи тихо и мирно и да учи съвестно?
Бяха го изключили от второ училище и сега Крис си представяше бурния ентусиазъм, с който щяха да го приемат вкъщи. Знаеше, че майка му просто ще се нуждае от разиграване на поредната сцена. Но драматичната й буря щеше бързо да утихне, щом той тихо сведеше синия си поглед, премрежен от едва доловими сълзи на разкаяние. Разбира се, сълзите щяха да са плод на артистичния му талант, а не на някаква налудничава идея за вина. Но Катрин никога нямаше да се усъмни в тях, защото нищо не беше в състояние да задуши преливащата любов към сина й.
— А може би не е любов? По-скоро необходимост — обади се нервно Крис и ядосан блъсна копчето за изключване на радиото.
Проклетата властна и безскрупулна Катрин Барет. Три пъти женена и развеждана. Богата и чаровна жена, прехвърлила 40-те. Винаги вземаше това, което пожелаеше. Проблемът на Кристъфър беше в това, че тя желаеше неговия живот. Искаше да бъде майка до края на дните му и да използва неограничената си власт, за да го контролира. Той съзнаваше, че майка му прави всичко това от любов, но тази любов беше жалка, защото бе отчаяна и натрапена. Всяка майка рано или късно трябва да пусне сина си на свобода, да се отдръпне от него със задушаващата си нежност и закрила. Явно неговата бе пропуснала тази съществена подробност.
Високият покрив на имението се показа свенливо иззад зеления хълм и челото на Крис се сбърчи от лошото настроение. Никак не обичаше да идва на това място. Чувстваше се сякаш невидими вериги го дърпат назад в капана. Червеното Ламборгини неусетно намали скоростта и бавно се вшмугна през масивния портал по алеята до входа на огромната, слънчева къща. Крис неохотно изгаси двигателя и мигновено беше погълнат от тишината и спокойствието в имението. Вместо да го успокои обаче птичата песен, носеща се из знойната зеленина наоколо, само го вбесяваше още повече с натрапеното си съвършенство.
Той най-после излезе от автомобила и смъкна тъмните очила от русата си коса обратно на лицето. В едната си ръка вече беше грабнал сака си и тръгна към вратата, на която го чакаше икономката.
— Добре дошли отново у дома, г-н Барет! — поздрави го повече от задължение, отколкото от любезност тя.
Кристъфър винаги беше ненавиждал тази леко дебела, червенокоса и ниска жена, чийто цвят на кожата напомняше за ванилов сладолед. Просто с цялото си излъчване тя сякаш се стремеше да го уязви и накара да се чувства виновен за нещо, което самият той не разбираше. Крис отдаваше това на добре познатата му злоба на бедните към богоизбраните богати. И се научи да избягва тази жена.
Така че той само кимна леко в отговор на думите й и бързо изкачи няколкото стъпала към вратата на къщата. За негово учудване обаче, дори когато влезе вътре и се запъти към стаята си на втория етаж, икономката продължи да го следва. Имаше нещо зловещо в това, че макар тя буквално да ситнеше зад огромните му крачки, Крис не можеше да се измъкне и на сантиметър пред нея. Изнервен до крайност, той се обърна рязко назад и със скръстени пред гърдите си ръце грубо попита:
— Какво има, г-жо Симпсън? Имате ли да ми казвате още нещо?
Дебелата жена сякаш се стресна за момент и отстъпи назад. Много бързо обаче лицето й отново придоби онова войствено изражение, което се беше превърнало в част от детството на Кристъфър.
— Исках само да знаете, че уведомих г-жа Барет за пристигането ви и тя е наистина много недоволна — обади се икономката, без да преминава границите на вежливия тон.
— Защо не си го кажете направо? Дъртата сврака сигурно е побесняла. Обаче знаете ли какво, г-жо Симпсън, пет пари не давам за това как се чувства Катрин Великата! Има ли още нещо, което ви измъчва и искате да споделите?