— Не — поклати глава икономката, след което Крис се обърна по посока на стаята си.
Беше успял да направи само една крачка, когато развълнуваният глас на дебелата жена го спря отново.
— Всъщност, да. Има още нещо.
Той се обърна въпросително към нея и изчака, докато тя не се обади отново:
— Има един човек в градината до езерцето, който иска да се види с вас.
— Кой е този човек? — попита нетърпеливо Крис — И откъде знае, че ще си дойда тук?
Икономката се обърка за момент, след което отговори:
— Не знам… не се представи…
После тя се извърна рязко и заслиза по стъпалата прекалено бързо. Крис дори си помисли, че дебелите й крака ще се оплетат един в друг и тя ще се сгромоляса долу на земята. Само че подобно нещо не последва и той се прибра в стаята си.
Вътре си беше все така чисто, свежо и светло, както бе свикнал да намира стаята си. Това си беше неговата бърлога — малък рай сред противното съвършенство на всичко останало наоколо. Крис се просегна към бюрото си и нахвърля няколко дрънкулки по пода просто, за да се почувства по-комфортно. После ритна сака си в един ъгъл и се просна изтощен на леглото. Само при мисълта какво го очакваше сякаш нещо разцепваше мозъка му на две. Без да се надига, той започна да рови с ръка в нощното шкафче за някакво хапче, което да успокои болката. Попадна само на сънотворни, с които майка му го тъпчеше като по-малък. Тогава непрекъснато сънуваше кошмари и се събуждаше с крясъци. Само със сънотворните хапчета можеше вечер да затвори очи, без да го преследва някакво смътно усещане за опасност и мъка. Когато отиде да учи далеч от дома, постепенно сънят му започна да става по-спокоен и редовен. Сега, сякаш отново чувстваше кошмарите си да се лутат из стаите на тази голяма къща.
Крис се изправи нервно и застана зад прозореца, който гледаше към градината. Сети се, че някой го чака там и бързо излезе от стаята.
Докато се приближаваше към човека, седнал на дървената масичка до изкуственото езерце, Крис долови в него нещо смътно познато. Сякаш тази сламено-руса, почти безцветна, коса, сини очи и луничава кожа принадлежаха на негов стар приятел. Само че въобще нямаше спомен да познава младото момче с около 5–6 години по-голямо от него, надвесено над сплетените си длани с изражение, което будеше някакво съжаление.
Когато се приближи обаче, непознатият вдигна поглед към него и Крис успя да проследи противоречивите чувства, които се породиха в съзнанието му. Сякаш този човек искаше едновеременно да го прегърне и да го удари. Скоро обаче едното чувство взе надмощие и русокосият млад мъж се надигна усмихнат.
— Радвам се да те видя отново, Крис!
Топлият, дълбок глас сякаш прониза цялото тяло на Кристъфър с някаква трудно осезаема тъга или може би носталгия. Само, че той не можеше да си обясни това по абсолютно никакъв начин.
— Откъде знаете името ми? — отвърна враждебно на поздрава.
Непознатият мъж само го гледаше усмихнат, а в очите му се се четеше някакво съжаление, което просто караше Крис да побеснее. Кой беше този и какво търсеше в имението? Това бе въпросът, който възнамеряваше да зададе, когато русокосият мъж се приближи най-неочаквано към него и го прегърна.
Едва ли една плесница би успяла да изненада повече Кристъфър. Той за миг се обърка и остана неподвижен в обятията на непознатия, но веднага след това в него се надигна вълна на ярост и той изблъска русия мъж надалеч от себе си.
— Какво ти става, бе приятел?! — извика той — Ума ли си загуби? Попитах те кой си и откъде знаеш името ми.
Непознатият се отдръпна към пейката и чак тогава Крис забеляза колко странно влачеше левия си крак, сякаш беше счупен или нещо такова.
— Извинявай за начина, по който реагирах… — обади се русокосият мъж — Името ми е Филип и те познавам, защото ти си… ти си ми брат.
Крис не отвърна нищо, но впери толкова пренебрежителен поглед към събеседника си, че на него веднага му стана ясно как бе прието признанието му. Ето защо той веднага продължи:
— Виж, Крис, не знам как да ти го кажа, затова ще карам направо. Аз съм ти брат, по-голям с пет години от теб. Причината да не ме познаваш, или по-точно, въобще да не ме помниш, е нашата мила и любяща майка Катрин. Според мен, най-добре ще е да я наричам твоя майка, защото едва ли тя някога е изпитвала някакво майчинско чувство към сакатото изродче, което само загрозява перфектното й семейство.
Крис съвсем неволно сведе поглед към крака на Филип. В него нямаше нещо естествено. Проследил вниманието на брат си, Филип отново се обади:
— Как ти се струва? В този крак има поне цяла дузина метални пластини, медицински пирони и какво ли още не. Но трябва да ти призная, че далеч не се чувствам като Робокоп или Терминатора. Въобще не съм във форма като тях. И знаеш ли кой е причината за това, Крис?