Крис поклати глава, а в изражението му нещо подсказваше, че този разговор вече не му е чак толкова безразличен, както в началото.
— Ти, Кристъфър, ти си причината — усмихна се зблобно Филип, след което обаче бързо се опомни и тръсна глава — Извинявай! От време на време ме прихващат дяволите… само като си мисля за това, но иначе… радвам се, че пак се виждаме, братле!
Крис се обърка. Въобще не можеше да разбере за какво му говорят. Не че и Филип беше особено последователен. Най-после обаче по-малкият реши да вземе нещата под свой контрол и седна до непознатия.
— Та, значи, ти си Филип Барет?
— Не, Филип Фарел — поправи го той — Имаме различни бащи. Моят е вторият съпруг на Катрин.
— Добре. Ти си Филип Фарел и си ми брат. Аз съм ти натрошил крака, а пък майка ми те мрази. Искаш ли сега да ти кажа колко шантаво ми звучи всичко това?
— Но то си е шантаво! — настоя Филип — Знам, че в момента ти изглеждам като един перко, но ще се наложи да ме излушаш и тогава нещата ще си дойдат на мястото.
— Слушам те тогава — отвърна усмихнат Крис, мислейки си, че този наистина не е с всичкия си, но все пак не би се отказал от една забавна история.
Филип се облегна назад и започна:
— Роден си на 6 юни, пет години след мен. Като малък се мъкнеше навсякъде по петите ми, а понякога това направо ме подлудяваше. Но през повечето време ми харесваше. Тогава още живеехме тук. Катрин те обожаваше. Конрад Барет — третият й съпруг, беше голямата й любов и когато той почина, ти беше единственият спомен, който й остана след него. Колкото до мен… аз бях вечно на грижите на обслужващия персонал. Тя не ме искаше особено, нито пък се стремеше да скрие това по някакъв начин. С времето открих, че колкото по-малко й се вясвам пред очите, толкова по-добре за мен. Е, разбира се, имаше и такива моменти, в които ни събираше и двамата и ни се радваше почти еднакво.
Един ден, докато си играехме в паркчето до алеята пред входа за къщата, се случи това. Оправяха фасадата на сградата и заради този ремонт Катрин беше наела цяла армия работници. Имаше огромно скеле точно над входа. Тогава ти беше на 1 годинка, а аз на 6. Играехме си на колички. Ти непрекъснато се опитваше да ги счупиш, така че ти бях просто бесен. После за миг те изтървах от поглед. Явно ти е било писнало да си играеш на това, защото когато се обърнах, ти вече беше изпълзял на алеята и стоеше под скелето на работниците. Правеше го почти всеки ден, откакто работниците бяха в къщата. Гледаше ги с такъв интерес, че чак беше смешен. Тръгнах да те взема при мен. Не знам защо, но просто някак съм усещал, че не бива да стоиш там. Но докато стигна до теб и забелязах, че всички работници се развикаха силно, а после и онзи ужасен вик на г-жа Симпсън… тогава дори костите ме заболяха от него… Видях, че скелето пада. Ти, разбира се, не можеше да осъзнаеш какво става и дори не се помръдна. Е, може би си направил някакъв опит, но той не е бил нищо особено. И аз някак инстинктивно се спуснах към теб. Покрих те с тялото си, а част от скелето се стовари върху левия ми крак — Филип замълча напрегнат, докато безмилостните спомени преминаха през главата му. После изведнъж се осъзна и продължи — Лекарите казаха, че съм имал голям късмет, защото ако нещо от металната конструкция беше паднало на главата ми, щял съм да си остана на място. Обаче кракът ми вече не ставаше за нищо…
Все едно, Катрин не успя да понесе това бреме и един ден ме извика при нея. Каза ми, че ще ме изпрати при една своя братовчедка за лятото. Още тогава разбрах, че не става въпрос само за лятото. Тя не можеше да живее с мисълта, че детето, което никога не бе искала, спаси любимото й момченце. Не можеше да ме гледа да влача остатъците от крака си, защото това я караше да изпитва вина, а и не искаше да загрозявам перфектното й семейство пред медиите. Аз винаги съм бил пречка за нея. Така че тя ме преодоля…
Филип преглътна следващите думи и замълча. За Крис разказът на този непознат звучеше наистина правдоподобен, но той все още не можеше дори да си помисли да му вярва. Дали Филип усети това по някакъв начин, или просто така се сети, но той изведнъж извади от джоба си една червена количка.
— Ето това е единствената кола, на която никога не посягаше. Сигурно е имала някакво значение за теб, защото много си я пазеше, дори спеше с нея. Даде ми я в деня, в който заминах… Видях, че си си купил подобна само че в реални размери…
Кристъфър пое количката от ръцете на Филип, без да откъсва поглед от нея през цялото време. Спомняше си, че много често беше виждал тази играчка на свои снимки, дори майка му говореше, че е бил неразделен с нея. Прерови всички килери, но така и не успя да я открие. Чак след думите на Филип осъзна, че автомобилът, който караше сега, беше същия като тази количка. След около едноминутно мълчаливо вглеждане и разучаване на играчката Крис най-после върна погледа си на Филип.