— Значи съм я дал на теб? — сякаш започваше да вярва на всичко, което току-що бе научил — Явно си означавал много за мен?
— Нямам представа — сви рамене Филип с тази тъжна усмивка, която беше така характерна за него, че сякаш по някакъв необясним начин разкрасяваше лицето му. — Знам само, че аз много те обичах, че когато се научих да чета, ти беше първият, на когото прочетох приказка. Знам, че по цял ден бяхме заедно. Знам, че след като Катрин ни раздели, толкова много ми липсваше, макар донякъде и да те мразех заради крака си. И… знаеш ли, Крис, мислех си наскоро, че ако имаше начин всичко това да се върне някакси… ако пак бяхме двамата на алеята пред къщата и скелето падаше… пак щях да направя това, което направих…
Крис усети, че нещо го задушава. Някаква необяснимо силна и пареща болка. Тя беше нещо като спомен, нещо като вина, нещо като знаещия и осъждащ поглед на икономката. За миг той усети бремето на един опропастен живот и това му причини такава болка, че той не успя да я понесе.
— Лъжеш! — изправи се изведнъж почти вбесен Крис — Това не е истина! Кой си ти, че просто така да идваш тук и да ми казваш, че съм виновен за неща, които дори не помня? Кой си ти, някакъв призрак от миналото ми? Майка ми не е чудовище! Аз не съм чудовище! Това не вярно!
Филип се изненада от неочакваната реакция и за момент остана безмълвен. Не знаеше какво да му отвърне. Още повече, че той трябваше да е ядосаният в този случай, той беше нараненият и отхвърленият. Още преди да успее да се опомни след внезапния си яростен изблик, Крис отново извика:
— Какво искаш сега? Защо си дошъл?
Филип изведнъж се изправи нервно и закрачи около пейката. Той самият нямаше отговор на въпроса на брат си. Просто защото не посмя да си го зададе преди това. Знаеше, че ако се запита защо въобще го прави, ще се разколебае и всичко ще продължи по същия начин.
— Защото трябваше да знаеш — обади се изведнъж той толкова неочаквано, че Крис се стресна. — Дойдох, защото някой трябваше да ти каже най-после. Бих могъл да ти отговоря, че го направих, защото ми липсваше и си исках брата обратно. Но истината е, че не е само това. Има я и злобата вътре в мен, която сякаш живее съвсем независима. Исках и ти да страдаш, поне малко, колкото мен… Исках… сигурно съм искал нещо като възмездие, но аз съм глупак. Точно така! Аз съм глупак, защото би трябвало да мразя Катрин, а не теб. Ти не си виновен за нищо…
— За нищо, освен за това, че съм имал всичко, което се е полагало и на теб? — прекъсна го Крис със студен, но толкова ясен и мъдър поглед, вперен в него.
„Невероятно! — помисли си Филип — Винаги съм го мислел за малко, разглезено момченце, но той съвсем не е толкова глупав“. В този момент Филип дори реши, че въпреки детското си изражение в лицето на Крис има нещо мъдро. В кристалния му поглед заедно с яростта, болката и чувството за вина беше стаена и много мъдрост. „Но за каква мъдрост въобще може да става въпрос тук?!“ — ядоса се на себе си Филип и най-после излезе от размишленията си, за да отговори:
— Аз имах нужда от майка, Крис! Не можеш да си представиш какво е да лежиш толкова много време на операционната маса, всичко около теб да е в кръв, а ти да се молиш на Господ. Да, Крис, тогава се молих, защото си мислех, че умирам… Как въобще може да разбере едно шестгодишно момче, че не умира, когато хората около него се суетят толкова объркани, а всичко е в кръв… А после… Катрин дойде в болницата само веднъж. Знаеш ли какво направи, когато я помолих да ме прегърне, защото бях не просто уплашен, а ужасен?
Крис мълчеше, защото отлично разбираше, че Филип не искаше отговор. Искаше съпричастност. Но дали знаеше, че дори и да я получи, това няма да му е достатъчно?
— В този момент Катрин се разплака и избяга от стаята… Просто така… избяга… когато много добре знаеше, че се нуждая от майка си.
Филип не плачеше, дори очите му не бяха замъглени. Той отдавна беше преживял всичко това. Сълзите от липсата на любов отдавна бяха пролети. Всички топли чувства, които някога беше изпитвал към майка си, бяха избягали точно така, както тя бе избягала онзи ден от болницата. Сега Катрин заслужаваше точно това, което Филип изпитваше към нея. Една безразлична студенина.
Но чувствата му към Крис бяха друго нещо. Филип усещаше гнева, насочен срещу братчето му и това го радваше. Да, радваше го, защото силният му гняв беше плод на силни чувства, които днес бяха гняв, а утре може би любов. Те означаваха, че не е станал също толкова студен към Крис, както към майка си. Означаваха, че може би, някак, без значение как, те биха могли да станат пак същите братя като онези преди толкова години на алеята, играещи си с колички.