— Е, имам новина за теб, Филип! — сепна го гласът на Крис. — Майките не се подхвърлят така от ръка на ръка. Не мога да кажа: ето, вземи, ти имаш по-голяма нужда от майка; преотстъпвам ти я. Не става така.
— Знам — тихо отвърна Филип, а после бързо повтори, сякаш казана само веднъж думата не значеше достатъчно. — Знам. Знам това.
Двамата замълчаха. После Филип отново наруши тишината:
— Крис, мислиш ли, че дойдох, защото отчаяно съм искал да ти простя? Но как може да простиш на някого, който дори не знае, че е виновен за нещо? Може би затова ти казах?
И Филип впери поглед, изпълнен с въпроси, в Крис. Само че Крис нямаше отговори, не и на тези въпроси. Ето защо той измести очи от тези на брат си, търсейки нещо, някаква тема, която да ги занимае с друго. И тогава той се сети. Най-после си обясни защо през цялото това време тази жена го ненавиждаше.
— Значи заради това, което се е случило с теб, г-жа Симпсън ме мрази толкова?
Резкият и висок глас на Крис сякаш стресна Филип твърде много, но после той бързо се усмихна:
— Не, г-жа Симпсън не те мрази. Тя е една простичка и обикновена жена и като такава е свикнала да дели хората на добри и лоши. За нея аз съм добрият и може би затова само тя продължи да идва при мен, след като Катрин ми показа вратата. Но съм убеден, че г-жа Симпсън не те мрази, тя едва ли мрази някого въобще.
Отново настъпи онази напрегната тишина, която им действаше толкова потискащо. Само че този път никой не се решавеше да заговори.
— Но вече не е същото, Крис! — след около 2–3 минути най-после Филип взе думата — Вече е друго, аз се промених… Отдавна не те виня за нищо. Знам, че ти казах, че искам и ти да се почувстваш зле, но наистина не те виня… Чудя се, дали не можем да станем братята, които бяхме тогава. И тази мисъл ме прави щастлив… Само че ти вече не си същият… отдавна не си момченцето, което помня…
— А ти никога няма да бъдеш същият любящ брат — прекъсна го Крис замислен — Това, което се е случило, винаги ще стои между нас.
Филип не очакваше подобна реакция от по-малкото си братче. Май той все пак бе твърде мъдър за годините си, макар и разглезен.
— Аз съм готов да забравя — подаде ръката си Филип, а на лицето му грееше искрена усмивка — А ти?
— Аз и без това нищо не си спомням — отвърна тихо Крис.
Но излъга, защото много добре знаеше, че кошмарите, които го измъчваха толкова време, са точно спомени от „онова“. Само че бяха недоосъзнати, размити спомени за нещо, до което никога нямаше да достигне. Кристъфър стоеше встрани от подадената му ръка и се колебаеше. Отлично знаеше, че двамата с Филип никога повече нямаше да бъдат онези братя. Делеше ги твърде много. Въпреки това Крис изпита съжаление към сакатия мъж срещу себе си, който очакваше положителен отговор така отчаяно, сякаш се давеше. Ето защо той се смили над него и поемайки ръката му, се усмихна:
— Но ще дам всичко от себе си, за да потръгнат нещата!
Филип кимна и Крис за миг забеляза (но наистина ли ги видя или просто така му се беше сторило?) сълзи в очите на по-големия си брат. После той си тръгна. В начина, по който се движеше към алеята, личеше страданието от недъгавостта, но имаше и едва прикрито въодушевление. Сякаш още малко и щеше да заподскача от радост. „Каква нелепа идея!“ — укори се наум Крис и се прибра особено мрачен в къщата.
Тази вечер той се заключи в стаята си и дори отказа да говори с разтревожената си майка. Цяла нощ не мигна. Но дори и буден онези смътни усещания за опасност, смърт, болка и вина го преследваха като кошмари наяве. Мислеше си как ли е живял Филип. Сам, изоставен при чужди хора, уплашен и почти сакат. Едва ли това би могло да се нарече детство в действителност. А той, Кристъфър Барет, беше останал в замъка на мечтите им. Кой знае защо обаче за него той се бе превърнал в замък на кошмарите. Крис имаше и парите на семейство Барет, и майка си, и нейната любов, но някакво усещане за това, което се беше случило на алеята, сякаш отне желанието му за живот още преди да порасне. Трябваше да свикне с кошмарите и с обвинителния поглед на г-жа Симпсън. Вероятно с Филип биха могли да си простят, ако бяха по-близки. Но истината беше, че в градината Крис говореше с непознат. Непознат, чиито съсипан крак винаги щеше да му внушава вина. Непознат, който щеше да го гледа странно, с болка винаги, щом се сетеше за недъга си.