– Боже – измърмори типът с латиноамерикански черти от другата страна на масата, – тази история все повече започва да не ми харесва. Поли не само че е кръшкал, ами и го е правил с бившето гадже на брат си.
– Брат му сигурно е разрешил – отбеляза онзи, който познаваше съседите.
– Смахната работа – измърмори седналият до Тим.
Последва кратък спор кой е готов да изчука близначките от рекламата на дъвките „Дабълминт“.
– Рано сутринта ли? – попита Тим, като върна разговора към казаното от Сташ. – Не мислиш ли, че София ще забележи, ако другата страна на леглото е изстинала?
– Откъде да знам? – изръмжа той. – Може да е била в командировка.
– Имат две деца.
– Казвам само какво съм чул от сина на Уинклър. Веднъж го засякох у Роди и той ми вика: „Искаш ли да чуеш нещо интересно за бившата си партньорка?“ Каза, че Пол я посещавал редовно допреди две-три години, когато се изнесла.
– Тоест продължило е десетина години? – обобщи Тим. Това беше полицейска истина: слухове от трета ръка, които се смятаха за верни до доказване на противното.
– Да бе, да – измърмори Джайлс. – Пол стана председател на щатския сенат, и медиите не са надушили нищо!
– Всички харесват Поли. Журналистите цапат само онези, които не харесват. Освен това може да са търсили, но да не са намерили нищо, от което да стане сензация.
– Какво работи сега тази Беата? – попита Тим. – Върна ли се в полицията?
– Прекалено умна е за това. Сега продава недвижими имоти, струва ми се. Търговски обекти.
Раздаването свърши. Сташ погледна Тим и само сви широките си рамене, сякаш казваше: „Разбираемо е.“
Както обикновено, Тим отиде до тоалетната, после мина през бара и взе още едно мариновано яйце. По-късно щеше да има страшни газове, но човек трябва и да си поживее все пак.
Нещата, които научи за Пол, бяха неочаквани, но така разводът придобиваше все пак някаква логика. От една страна, изглеждаше, че няма нищо общо с неговото разследване. От друга, колко важни неща пропуска човек, като ги мисли за несъществени?
Тим отиде в библиотеката на Грейсън. Напоследък в целия град затваряха библиотеки, но тази процъфтяваше благодарение на много хора на неговите години и майки е деца в предучилищна възраст. Сградата бе в стерилния функционален стил на шейсетте, съвременно строителство без излишна натруфеност. Тим намери в интернет служебния адрес на Беата Вишневски и снимка на усмихнатото ѝ лице в сайта на фирмата ѝ за недвижими имоти. Отговаряше на очакванията. Беше хубава, руса с малко помощ за Майката Природа, но Тим не познаваше жена, включително собствената му дъщеря Деметра, която да е била руса на шестнайсет и да не смята за свое законно право да поддържа този цвят на косата си до края на вечността. Той телефонира в агенцията. Секретарката каза, че Беата била на оглед до три, и Тим отиде до офиса, който се намираше в източния край на Сентър Сити, точно до Университетската болница. Преди година той никога не би стъпил в квартала невъоръжен, а сега наоколо беше пълно с елегантни млади хора. Агенцията за недвижими имоти явно беше тук от години. Намираше се в триетажна постройка с ограден паркинг. Енг можеше да му намери информация за колата ѝ, но Тим мислеше, че знае кого търси, пък и едва ли щеше да му е трудно да я забележи. Около три и четирийсет и пет в паркинга влезе голямо черно ауди с регистрационна табела по поръчка: БЕАТА. Тим слезе от колата си и закуцука към нея. Пролетният ден бе станал ветровит.
Беата бе с телосложение на расова германка, тип Брунхилда, с едри форми, но не дебела, все още красива с русата си коса, и над метър и осемдесет на високите си токчета. Носеше леко палто и куфарче. Когато Тим се приближи, тя се усмихна подозрително. Той ѝ подаде ръка.
– Госпожа Вишневски? Аз съм Тим Броуди. Познавах се с баща ви.
Тя застина и сините ѝ очи го пронизаха с леден поглед. Мускулите на долната ѝ челюст се очертаха като на футболен нападател в напрегнат момент.
– Това е частен имот – изръмжа. – Ако пак си покажете носа тук, ще извикам ченгетата да разправяте на тях как сте си прекарвали с баща ми.
Докато се отдалечаваше с колата, Тим се опита да върне лентата секунда по секунда с надеждата да разбере какво предизвика острата ѝ реакция. Дали споменаването на баща ѝ? Не, беше почти сигурен, че името му бе това, което я разгневи. Това означаваше, че тя знаеше за него. Значи слуховете за връзката ѝ е Пол все пак бяха верни.