– Лека нощ, Тим – каза и затвори вратата със свободната си ръка.
В понеделник сутринта София и Кас бяха водеща тема в новините. Някой пиар специалист ги беше убедил да се покажат пред кръвожадните камери. Местният новинарски канал предаваше събитието на живо и Тим го гледаше вкъщи. Двамата излязоха срамежливо от дома си и застанаха един до друг с едва допиращи се ръце, като се усмихваха смутено. Камерите кръжаха около тях, докато репортерите се надвикваха да им задават въпроси, на които двамата не отговаряха. В суматохата кучето избяга от къщата и Кас хукна да го гони, като подсвиркваше и пляскаше с ръце. Животното бе доста буйно и потича известно време наоколо, но в крайна сметка се върна и легна в краката на Кас, за да избегне наказанието, като махаше с опашка. Той го вкара в къщата за каишката и след като целуна леко София по бузата, отвори вратата на гаража. Двамата тръгнаха с различни коли.
– Къде, по дяволите, отиват? – запита се Тим.
Пол също се беше върнал на работа. Камерите показаха как влиза през въртящата се врата на небостъргача „Лесюър“ около девет. Усмихваше се, но отклони всички молби за изявление и продължи през украсеното с изящни месингови орнаменти фоайе в стил ар деко. Охраната спря репортерите, когато той стигна до асансьора.
В сряда Тим пак дебнеше пред къщата, за да види дали акурата на Кас ще излезе както обикновено около осем. След като кара след него пет минути, му стана ясно, че Кас се оглежда дали не го следят. Минаваше две-три пресечки, после влизаше на задна в алеята пред някоя къща и когато излезеше, завиваше в друга посока. Тим го подмина при първото изпълнение на маневрата, но когато зави зад ъгъла след няколко секунди, акурата чакаше спряна до тротоара и обърната на другата страна до дебелите стари дървета покрай булеварда. Кас се усмихна и му помаха.
Тим се обади на Ивън:
– Ще се наложи да наемам различна кола всеки ден. Адски ми е любопитно къде ходи Кас.
– Важно ли е за нас? – попита тя.
– Може би само си търся занимание, но виж всички тези истории за Кас и София. Да си прочела някъде какво работи?
– Нали щеше да отваря училище за бивши затворници? Опитва се да си издейства разрешение от Съвета по образованието, защото има криминално досие. Не писаха ли нещо такова?
– Къде е това училище? Кога работи? И какъв е този учител, който ще се притеснява, че го следят?
– Не знам. Може би просто му е писнало от репортери. Хал не ме е питал нищо за Янис от една седмица. Има много ядове с банкерите.
Броени дни преди финализиране на сделката с „Йор Хаус“ банките от кредитния консорциум на Хал бяха решили да обявят за продажба на по-ниски цени пакета от непродадени еднофамилни къщи, които от Зет-Пи току-що бяха купили. Адвокатите на двете страни се деряха като бесни псета и преговаряха ден и нощ.
– Мога да платя колите под наем от моя джоб – предложи Тим.
– Не, той все още иска да извади кирливите ризи на Янис. Журналисти и блогъри из цялата страна вече използват термина „да те крононизират“ – тоест някой вманиачен милиардер да провали политическата ти кариера е фалшиви обвинения. Хал ще се радва, ако намериш информация, доказваща, че на Пол не му е чиста работата. И какво стана с Брунхилда? Нещо ново около нея?
Тим ходеше до дома на Беата на „Клайд“ всеки ден, но пощата само се трупаше върху бетонния праг под процепа за писма между външната мрежеста врата и входната.
В четвъртък сутринта Тим дебнеше на две преки от дома на Янис във взет под наем форд ескейп, но пак изгуби Кас в трафика към Сентър Сити. При липса на друга алтернатива отиде до адреса на „Морган“, където според пощальонката се препращаха писмата на Пол.
В квартала, разположен в периферията на Сентър Сити, се издигаха два новопостроени небостъргача. Когато Тим бе в сиропиталището, тази част на града беше индустриална, е огромни четвъртити тухлени складове и фабрики със заплашително стърчащи комини. Тогава беше голямо преживяване да отидеш на екскурзия в сградата „Дюсабъл“. Всеки клас ходеше там веднъж годишно е рокайландската линия. Той си спомняше вълнението, люшкащите се вагони, в които ти се завиваше свят, после страха от размера и мощта на големия град, но гледката, която най-много го удивляваше, беше на последната гара, където железопътното колело обръщаше локомотивите – в дните преди появата на двупосочните машини.
Върху прозорците и на двете сгради имаше големи плакати с червени еднометрови букви, обявяващи, че се предлагат апартаменти за продажба и под наем. Той влезе и в двете, за да провери дали няма списък с обитателите, но във фоайетата имаше портиери, затова реши да не бърза да се издава. Рано или късно братята Янис щяха да се оплачат, че ги следи, и да издействат ограничителна заповед от полицията. Тим прекара деня в наблюдение на входовете на блоковете и гаражите към тях, като слушаше аудиоверсия на същата книга с гръцки митове, която четеше.