В петък сутринта отново отиде много рано, като се надяваше да засече Пол на излизане от някой от небостъргачите на път за работа. Вместо това около осем и четирийсет и пет видя акурата на Кас да пристига пред номер 345 и да се спуска в подземния гараж. Тим включи аварийните на наетата си корола и притича през улицата. Вече можеше да провери списъка на живеещите. Тъкмо отваряше стъклената врата на фоайето, когато от същия гараж излезе син кабриолет „Крайслер“. Колата бе на не повече от десет метра от него и той видя добре шофьора, който спря, за да огледа колите на улицата, преди да завие надясно по „Морган“. Беше Пол.
Тим отново пресече, за да стигне до колата си. Имаше късмет. Пол беше спрял на червен светофар след две пресечки и той успя да го проследи до седеметажния покрит паркинг срещу сградата „Лесюър“. Пол слезе с куфарчето си и отиде на работа.
Тим се върна до „Морган“ 345. Когато се беше завъртял във фоайето миналия ден, бе видял как външните посетители зяпат едно екранче при портиерската кабинка и говорят по прикрепен към него телефон. Портиерът беше отишъл някъде и той вдигна слушалката. Като следваше инструкциите на екранчето, натисна необходимия клавиш, за да изкара списъка на живеещите. Нямаше Янис, но намери Т. Вишневски в апартамент 442. Реши да рискува и набра, но до осем позвънявания никой не се обади.
Остави слушалката и се замисли. Беата имаше къща, затова вероятно беше наела този апартамент за Пол, но това трябваше да е станало преди раздялата му със София. Иначе нямаше логика да регистрират нещо на нейно име. Пол все още беше известно лице и неизбежно щеше да се разчуе, че живее тук. Може би апартаментът беше един вид „тайна бърлога“, макар че Пол вероятно щеше да привлече по-малко внимание, ако се промъкваше през задната врата в къщата на Беата. Пък и какво правеше Кас тук? Точно сега двамата не би трябвало да са в много добри отношения.
– Мога ли да ви помогна? – попита едра жена на средна възраст, която бе излязла от стаичката за събиране на пощата и сега се върна на високото въртящо се столче зад плота от розово дърво на портиерската кабинка. Носеше яке с цифрите „345“ – емблемата на сградата – щамповани на гърдите ѝ. От присвитите ѝ очи Тим се досети, че са я предупредили да следи за него.
Блок 345, както и конкурентът му в съседство, беше проектиран така, че да задоволи всички нужди на един работещ градски обитател. На първия етаж имаше зала за фитнес, магазин за абсурдно скъпи природосъобразни храни и още две-три магазинчета зад тях.
– Търсех химическото чистене – отговори Тим, като очакваше тя да го насочи към съседния небостъргач, където бе видял табела за такава услуга. Оказа се обаче, че и тук има.
– Ей там, в дъното – каза тя, като посочи към гранитния коридор.
Тим тръгна натам, като усещаше погледа ѝ, и за всеки случай влезе в помещението, миришещо на пара и химикали. Служителката, азиатка, го попита какво ще желае. Имаше ужасен акцент и при оглушителния шум от машините Тим се принуди да я помоли да повтори, за да я разбере. Междувременно му беше хрумнала една идея – начин да се увери, че Пол живее тук.
Започна демонстративно да рови в джобовете на сакото си.
– Оф, трябваше да взема дрехите на шефа ми от химическо, но съм забравил квитанцията.
– Име?
Той каза името на Янис и го повтори по букви. Жената погледна квитанциите, после включи автомата, който завъртя дрехите, увити в найлонови калъфи. Значи Пол наистина живееше тук. Тим се канеше да се измъкне със стандартното оправдание, че си е забравил портфейла, но точно в този момент жената свали два костюма от закачалката и ги подаде през плота.
– Забравили един костюм да стои три седмици – каза на развален английски.
– Наистина ли?
Тим погледна двата костюма. Бяха абсолютно еднакви от тънък син вълнен плат с бледи V-образни шарки. Той вдигна найлоновото покритие за момент, сякаш искаше да се увери, че дрехата е неговата, и видя етикет с името на известен шивач. Данило шиеше на изтъкнати спортисти, но и на мафията – клиентела, за която се беше научил да си държи езика зад зъбите.
Тим вдигна двата костюма един до друг пред себе си, като се опитваше да намери разлика. Премести ги няколко пъти от едната в другата ръка, после пак ги сложи на металната закачалка, така че да са изравнени в раменете. Най-сетне видя. Вторият костюм, който сега беше отзад, изглеждаше може би с половин номер по-широк в раменете и ръкавът бе с части от милиметъра по-дълъг.