– Три седмици, а? – измърмори Тим.
– Да.
Тя му показа квитанцията. На нея пишеше „442“. Сега търпението на жената явно се изчерпи:
– Сега плаща.
Тим отвори портфейла си и изигра обичайната сценка – изруга, че не си е взел пари, и попита къде наблизо има банкомат.
Понеделник беше Денят на героите. По-късно Тим щеше да ходи на пикник със семейството на дъщеря си и през целия уикенд чакаше с нетърпение този момент – да сподели вълнението на младите покрай бременността на Стефани и да получи поздравления за това, че е доживял да види как част от неговото ДНК се предава в още едно поколение. След като нямаше по-полезно занимание до тогава, реши сутринта да постои пред блок 345. Акурата на Кас се появи около десет. Точно както в петък, пет минути след пристигането му, от гаража излезе Пол с крайслера. Тим го проследи до сенаторския му кабинет, после – до един парад в избирателния му район.
Във вторник Тим беше пред блок 345 в 7.30, като носеше старата тъмносиня униформа от фирмата за отоплителни и вентилационни системи на шурея си, в която бе работил за кратко преди двайсет и пет години. Работното яке и шапката с козирка бяха щамповани с емблемата на компанията, която Боб бе продал преди едно десетилетие. Вече не можеше да закопчае панталона, но беше успял да го нагласи криво-ляво е колана и една безопасна игла.
Застана пред гаража на блок 345, на бетонния праг между платната за влизащи и за излизащи автомобили. Когато една кола излезе от гаража и потегли по улицата, Тим се вмъкна под спускащата се врата и слезе по рампата към гаража. Един качващ се кадилак изсвири с клаксона и той вдигна недоволно ръце, сякаш имаше пълното право да бъде там.
Гаражът беше на две нива и миришеше неприятно на масло и отработени газове. Най-доброто решение бе да се скрие в долната част на рампата, долепен в ъгъла на бетонната стена. Акурата се появи след известно време и се спусна на долното ниво. Тим слезе по стълбите и изчака, докато крайслерът се качи. Обиколи за няколко минути гаража, докато намери акурата е все още топъл двигател.
В сряда се зареди на долното ниво на гаража и зачака. Знаеше, че може да си изпроси арест за незаконно проникване в чужда собственост, но любопитството бе твърде силно. Носеше петстотин долара в брой за евентуалната гаранция и беше предупредил Ивън.
Кас се появи около 8.55. Размени колите, като остави акурата на мястото на кабриолета, после се върна с куфарчето при крайслера, който бе оставил с работещ двигател.
Качи се и се наведе. Тим се приближи на петнайсетина метра. Рискува да надникне само за секунда. Стори му се, че Кас гледа нещо на лаптопа си – седеше присвит и раменете му леко се движеха. Тим се престори, че прави нещо е един манометър на стената, после спокойно тръгна в другата посока като човек, който получава почасова надница. Когато отново мина покрай крайслера, видя Кас да се държи за лицето. Стискаше основата на носа си, сякаш го боляха синусите или плачеше. За да не привлече вниманието, Тим се качи на горното ниво и застана до изхода, като очакваше да види по-добре Кас на светло, когато вратата се отвори. И наистина. Но зад волана на крайслера беше Пол.
– Той е един и същи човек – каза на Ивън, когато отиде в кабинета ѝ в четвъртък.
– Не ме будалкай!
– Кас излиза от къщата. Пол отива на работа. Вече три пъти ходих в гаража. Кас живее със София, но след като излезе от къщата, се представя за Пол. Всяка сутрин залепва протеза върху носа си.
Ивън прихна да се смее:
– Хайде стига! Изкуствен нос? Да няма и прикрепени мустаци отдолу?
– Точно така успява да мине незабелязано. Защото звучи твърде невероятно.
– И аз така мисля.
– Не, слушай. – Тим заръкомаха. Беше много развълнуван и доволен от откритието си. – С какво се занимава София? Постоянно преправя лица и за целта използва всякакви протези. Можеш да ги видиш в сайта на Отделението по реконструктивна хирургия в Университетската болница – изкуствени носове, уши, брадички, челюсти, бузи. Цели лицеви части или парчета от тях за хора, които са загубили, да речем, носа си заради болест, катастрофа или операция, при престрелки или експлозии. Прави това двайсет и пет години. Има си специалистка – нарича се „анапластолог“ – която изработва протези по нейна поръчка. Четох подробно за това. Протезите се правят от силикон и се оцветяват на ръка е всякакви пигменти, за да не се различават от естествената кожа – лунички, капиляри и каквото друго има по носовете, а краищата са толкова тънки, че да се сливат незабелязано с лицето, особено под тези очила. Правят точна отливка с помощта на ЗБ-камери и компютри. Погледни в интернет. Има снимки в близък план, сякаш можеш да ги целунеш, и пак не личи. Удивително е.