– Стига глупости!
– Вчера го видях да я слага. Сигурно закъсняваше, затова го направи в колата. Предполагам, че нанасяше хирургично лепило, което трябва да постои малко на въздуха, преди да се използва. Днес имаше повече време и се качи до тоалетната на първия етаж. Когато се върна, беше сресал косата си на другата страна и носеше черни очила като Пол. Стоях точно до него, казвам ти, и протезата изобщо не си личеше.
– Дегизировка? Колко искаш, за да направиш снимка?
– Това не е в бюджета.
Ивън сведе поглед.
– Как е възможно да стане това, Тим? Не каза ли, че вчера си го проследил до съда?
– Да.
– Възможно ли е човек да лежи двайсет и пет години в затвора и пак да знае как да практикува адвокатската професия?
– Не си мисли, че е толкова трудно. Повечето е чиста логика.
– Никога не съм го разглеждала по този начин. Добре, а къде тогава е Пол?
– Няма Пол. Казвам ти, че Кас е Пол.
– Да не би да твърдиш, че никога не е имало близнаци? Аз ли съм халюцинирала, когато ги видях един до друг пред комисията за предсрочно освобождаване?
– Тогава очевидно бяха двама. Но сега не знам.
– Къде е отишъл истинският Пол?
– Това се опитвам да разбера. В Калифорния имаше едни близначки. Една добра и една лоша. Лошата започна да живее живота на сестра си. Нае убиец да очисти близначката ѝ, но той я изпя и злосторницата отиде в „Сан Куентин“ до живот.
– И какво? Кас отнема жената на брат си, убива Пол и узурпира живота му. Така ли?
– Вече беше осъден за едно убийство.
– И е извършил това със съгласието на София? Същата София, която ти познаваш от малка?
– Това беше само идея.
– Добре, но защо ще обявяват, че Пол и София са се разделили? Защо му е на Кас да се разхожда с изкуствен нос и да се представя за Пол?
– Защото би трябвало да са двама.
– Могат просто да кажат, че Кас е отишъл в Ирак. Или в Аляска.
– Не знам. Сигурно има нужда да проветрява лицето си от лепилото. Не може да се носи постоянно. Може това да е причината да играе тази двойна роля. Много е налудничаво.
– А каква е играта на Брунхилда?
– На Беата ли? Може би Пол се крие при нея.
– Нали каза, че Кас я е откарал. Снима ги. И защо му е на човек, който през последното десетилетие постоянно беше в светлината на прожекторите, да се крие от каквото и да било?
Нищо не се връзваше в тази история. Кас е бил осъден, но вместо него Пол бе влязъл в затвора и двайсет и пет години по-късно се беше появил в съда. Лидия бе отишла при Дита в нощта на убийството, бе оцапала с кръв цялата ѝ стая, а синът ѝ се беше признал за виновен.
– Хал е удоволствие ще плати тези разходи – отбеляза Ивън, – но какво общо има всичко това с въпроса кой е убил Дита?
Тим направи кисела физиономия. След малко каза:
– Нещо. Още не мога да кажа точно, но има общо. Ако разнищим тази работа, ще стигнем до истината за убийството на Дита. Имам това предчувствие.
– Добре, но как ще го направим, Тим? Не можеш просто да отидеш при този човек и да му дръпнеш носа. Възможно ли е да го проследиш в тоалетната и да го разобличиш?
– Ще бъде моята дума срещу неговата. Освен това ще накара да ме арестуват за тормоз, ще ме обяви за луд, а също ще хвърли няколко бомби в градината на Хал. – Тим се замисли за момент. – Може би има друг начин да ги изкараме на светло. Спомняш ли си още как се организира следене?
Ивън се изпъчи възмутено зад бюрото. Нещата, които човек научава в полицията в ситуации на живот и смърт, се запечатват като гравирани в съзнанието. Уменията не се губят.
– Броуди, мога да се вмъкна в гащите ти и да не разбереш. Особено ако получа малко помощ.
– Да видим тогава – каза той.
30.
Следенето – 30 май 2008 година
В петък сутринта Тим пристигна в Университетската болница. На информацията помоли да го упътят към кабинета на доктор Михалис. Знаеше, че тя е там; съобщението на гласовата ѝ поща твърдеше, че има записани часове за всеки понеделник следобед и петъците през целия ден. Групата за реконструктивна хирургия имаше няколко кабинета в хирургичното отделение. Тим седна в слънчевата чакалня. Рано или късно София щеше да се появи. Той се надяваше да е преди обяд.