– Този маскарад, който наблюдаваме сега – заключи Тим. – Какво им пречи да го разиграват от двайсет и пет години?
Тим отби на бензиностанция, разположена на малко по-високо ниво от магистралата, и на паркинга ненадейно видя златистия лексус. Веднага намали и отби встрани. Погледна назад и видя София да бърза към едноетажната тухлена постройка, където се намираха тоалетните. Въздухът зад ауспуха на колата ѝ трептеше – явно толкова ѝ се ходеше по нужда, че нямаше време да изгаси мотора.
Изходната рампа от района на бензиностанцията беше пред него. Той продължи бавно по банкета. От двете страни на изхода имаше големи червени знаци „Влизането – забранено“. Тим изчака две каравани да излязат, после направи рязък десен завой и влезе срещу знаците. Някакъв тип е джип, в който возеше цялото си семейство, го изчака, но когато Тим мина покрай него, свали прозореца си и извика:
– Ей, ако си толкова стар, че не можеш да четеш, не трябва да караш.
Детективът кимна смирено и продължи. Междувременно забеляза Кас, който слезе от дясната врата на лексуса и отиде откъм шофьорското място. Беше свалил дегизировката – протезата на носа я нямаше, бе сресал косата си на другата страна и носеше други очила. София излезе от тоалетната и е един крак в колата Кас ѝ извика нещо – вероятно да ѝ каже, че е готов да кара. В този момент лабрадорът се измъкна покрай него и побягна към мястото за разхождане на кучета, където се опита да си играе с няколко други животни, едно от които задърпа каишката си и се разлая свирепо. Кас и София хукнаха натам.
През това време Тим спря до лексуса, който бе оставен с работещ двигател, приближи се до отворената шофьорска врата, изгаси го и прибра ключа. Скри го в багажника на наетия шевролет импала и се обади на Ивън само за секунда.
– Пипнах ги – каза ѝ и затвори, защото двамата му пленници вече се връщаха с кучето, вързано на каишка.
София първа го забеляза и спря като вцепенена на десет метра от него.
– Тим, моля те!
– Какво ще кажете тримата да седнем на някоя от тези маси и да поговорим? Няма да ви бавя.
– Не дължим обяснения на никого – заяви Кас. – Най-малко на Хал.
– Не съм сигурен – отговори старият детектив. – Доколкото разбирам, поел си вината за престъпление, което не си извършил.
Кас се замисли за момент, после даде знак на София да продължи към колата.
– Не съм сигурен, че ще стигнете далеч – изтъкна частният детектив. – Ключът ви е у мен.
Кас мина покрай него и погледна през шофьорското стъкло на лексуса. Когато се обърна, лицето му бе разкривено от гняв.
– Нали не мислиш да пребиеш един стар човек пред очите на толкова много хора – каза Тим.
– Мисля да извикам полиция.
– Кас, това би било грешка. Ще се наложи да им разкажа всичко, или поне това, което знам. Ще ти вземат отпечатъци, после ще отидат в кантората на Пол и сенаторския му кабинет и в крайна сметка ще те арестуват за измама, незаконно използване на самоличността на държавен служител и на адвокат – и бог знае за какво още. Защо първо не поговорим?
София хвана ръката на Кас и той отпусна примирено рамене. Тримата отидоха до една маса за пикник до ниската тухлена постройка с тоалетните и автоматите за храна и напитки. Пластмасовият плот бе е гладко покритие против графити, но това не беше попречило на различни улични банди да надраскат емблемите си, вероятно с акумулаторни машинки за гравиране. Имаше също голямо бяло петно засъхнали птичи изпражнения, до което няколко хлапета бяха написали с маркер инициалите си, оградени в сърца.
Кучето не спираше да подскача като полудяло и скоро съвсем се оплете около стоманените крака на масата. Тим си поигра малко с животното. Когато Мария беше жива, вкъщи винаги имаше куче – все мелези, но те бяха едни от най-преданите същества в живота му. Част от тактиката на дъщерите му в опитите да го убедят да се премести при тях в Сиатъл, беше обещанието, че така пак ще може да си вземе куче. Докато живееше сам тук, не се осмеляваше, защото не беше сигурен дали краката му ще издържат по три дълги разходки на ден във всякакви метеорологични условия.
– Хубаво куче – отбеляза той. – На колко е?
– Година и половина – отговори София. – Явно не е чело книгите, в които пише, че на тази възраст трябва да се държи вече като голямо куче.
– Как се казва?
– Цербер. Пол го кръсти така.
– Защото е толкова свирепо куче пазач – измърмори Кас, като поклати глава.