– Това ли беше кучето, което пазело душите да не избягат от Хадес? Онова с трите глави?
– Чакам да му порасне поне една – измърмори Кас. – Но със сигурност превръща живота ни в ад.
– Ще се укроти – успокои го Тим. – Кучетата са като децата. Рано или късно порастват, просто всяко съзрява за различно време.
Тримата се умълчаха. Единственият шум идваше от магистралата – ревът на двигатели, свиренето на гуми и свистенето на въздуха от профучаващите коли. Кучето седна в краката на Тим и той го почеса между ушите.
– Кас, защо не ми разкажеш какво се случи в нощта, когато бе убита Дита?
– Защо си толкова сигурен, че не съм я убил аз?
– Ами първо, била е ударена от лявата страна на лицето, което означава, че нападателят си е служил по-добре с дясната ръка. А ти си левичар.
– Преди двайсет и пет години това не ти направи впечатление.
– Никой не ми е казал и като се замисля, това е доста странно. Струва ми се, че двамата със Санди сте се опитвали да отклоните подозренията от някого.
Тим изложи натрупващите се улики срещу Лидия.
– А какво ще кажеш за моите отпечатъци? И следите от сперма?
– Всички приятелки на Дита разказваха, че всяка нощ си се промъквал при нея и сте правили секс.
София докосна Кас по ръката и прошепна:
– Кажи му.
Той затвори очи.
– Не мога да повярвам, че това се случва. Добре, ако ти разкажа, ти на кого ще кажеш?
Тим му предложи сделката, за която се бяха разбрали с Ивън. Хал имаше право да знае подробностите за смъртта за сестра си. Останалото – за изкуствения нос и размяната на двамата братя – беше интересно, но не засягаше пряко Кронон. Това можеше да остане между тях.
– При едно условие – добави Тим.
– Какво?
– Че никой друг не е убит.
Кас понечи да възрази, но замълча и огледа паркинга. Носеше синия панталон от официалния си костюм и бяла риза с навити до лактите ръкави. Раираната вратовръзка, която носеше всеки ден, и сакото вероятно бяха на задната седалка в колата.
– Мога да ти кажа само това, което знам със сигурност.
Тим каза, че това е добро начало. Кас притисна лицето си с длани, за да събере достатъчно кураж.
– В нощта на убийството с Пол тръгнахме заедно от пикника на Зевс, отидохме на крайбрежната, седнахме на капака на колата ми и изпихме по две-три бири. Говорихме главно за любовния си живот. Шегувахме се, докато не споменах, че ще предложа на Дита да се оженим, което, меко казано, не беше посрещнато добре. Около десет, след като нямахме желание да си приказваме повече, се прибрахме вкъщи. Татко беше бесен. Мама ни бе казала, че леля Тери ще я докара, но още я нямаше, а Тери не я беше виждала от шест. Проверих телефонния секретар да не би да се е обаждала, но вместо това имаше истерично съобщение от Дита, която твърдеше, че майка ни я е нападнала.
– Това е обаждането от нейния телефон до теб, така ли?
– Да.
Кас кимна, като приведе тялото си напред. „Лъжа номер едно“ – помисли си Тим. Кас беше казал на следователите, че единственото съобщение, оставено от Дита, е било с молба веднага да ѝ се обади и той го бил изтрил.
– Пол взе колата на татко и тръгна да търси мама, а аз веднага потеглих към дома на Дита. Качих се през балкона и влязох. Едва когато бях вътре, забелязах счупеното стъкло и кръвта. Всичко беше опръскано с кръв: стената, прозорецът. Дита беше в леглото и там също имаше много кръв, пропита във възглавницата и размазана по таблата. Тя беше мъртва. Дори бе изстинала.
– И ти си помисли, че майка ти я е убила?
В отговор Кас направи болезнена физиономия и сви рамене. Нервно нави ръкавите си.
– Определено така изглеждаше.
– Затова не си се обадил в полицията и не си събудил семейство Кронон.
– Да. Просто излязох и скочих от балкона…
– И тогава си оставил следи от обувките си.
– Вероятно. Изтичах до колата. Мама беше тръгнала пеша. Предположих, че като няма кола, ще слезе до Грийнуд и от там ще се обади на татко да отиде да я вземе, затова тръгнах натам. Видях я на половината път. Сигурно стотина души са я видели, когато са минали покрай нея. Седеше на ръба на канавката. Още държеше кърпата на ръката си. Лицето ѝ бе изцапано с кръв и не изглеждаше адекватна. Закарах я вкъщи за двайсет минути.
– Така кръвта от група Б е попаднала в колата ти.
– Да, беше на майка ми. Татко се побърка, разбира се, но с Пол знаехме, че ако я закараме в болница, все едно да я предадем на полицията. Затова се обадихме на София.
Тим се обърна към София, която досега само слушаше и стискаше ръката на Кас. Тя се намръщи. Може би дори сега, двайсет и пет години по-късно, ѝ стана неудобно, че е излъгала детектива. Този път разказа своята част от историята: