– Разбира се, че няма да признаеш. Това би означавало няколко углавни престъпления, извършени от теб и брат ти.
– Това не е вярно.
– Все едно. Както вече казах, искам само да знам кой уби Дита.
– Казах ти каквото знам.
Тим кимна замислено. Изглеждаше, че Кас спази своята част от сделката.
– Само едно нещо все още ме безпокои – каза детективът. – Не мога да си обясня какво е станало с брат ти.
– Добре е.
– Наистина ли? Защо тогава е тази игра да се представяш за двамата вече няколко седмици?
Кас сведе очи към масата.
– Защото ти изплаши Беата до смърт и двамата имат нужда да останат малко на спокойствие. Тя е бременна. На четирийсет и пет е и няма да има друг шанс. Затова решихме, че е добре да се махнат за известно време от този панаир.
– И ти се съгласи да го заместваш навсякъде?
Кас се усмихна напрегнато:
– Дължа му го.
Тим не се сдържа и на лицето му се появи широка усмивка.
– Знаеш ли, личният ви живот не ме интересува, но би ми било интересно да чуя и тази история.
Кас стана сериозен. Заяви, че повече няма какво да казва. Това не влизало в работата на Тим.
– Защо всички не отидем на гости на Пол? – предложи детективът. – Ако се уверя, че е жив и здрав, ще ви оставя на мира. Но нали не очакваш бивше ченге от отдел „Убийства“ да не провери едно вероятно убийство?
София се върна с кучето.
– Тим иска да види Пол – каза ѝ Кас. – Мисли, че съм го убил.
София застина за секунда, после се изсмя с глас. Кас се изправи.
– Добре, карай след нас.
– А, не. Достатъчно ви преследвах. Какво ще кажете да се качим всички в моята кола и да отидем на гости на Пол? След като го видя, ще ви дам ключа и можете да продължите театъра, който играете.
– И да изгубим още един час, докато се върнем? Отговорът на Кас всъщност окуражи Тим, защото подсказваше, че Пол е жив и не е много далеч от тук.
– Кас, просто приеми и да се свършва – настоя София.
32.
Новият Пол
Тим се съгласи Кас да кара наетата му кола. В новия шевролет се усещаше натрапчива остра миризма, подсказваща, че предишният клиент не е спазвал забраната за пушене. София и кучето бяха на задната седалка.
– Трябва да се обадя да предупредя Пол, че отиваме – каза Кас.
– За да има време и той да си сложи изкуствения нос ли?
– Той няма изкуствен нос. Ще се увериш сам. Наистина, по време на кампанията беше удобно да излизам и да се представям за него. Признавам.
– Не мисля така. Онзи, който се представя за Пол, винаги носи протезата на носа си. Ако носът му наистина беше счупен, нямаше да може да мине за Кас в „Хилкрест“.
– Точно затова теорията ти е безумна. – Кас извади мобилния си телефон. – Не мога просто да се изтърся така. Може да стане скандал. Сега почти не си говорим. Нали ти казах, Беата трябва да се пази от стрес.
– Мисля, че така или иначе отиваше при Пол, за да обсъдите как да реагирате сега, след като разкрих дегизировката ти.
Кас завъртя очи и каза, че със София току-що били наели вила за лятото на петнайсетина километра от тук. Набра, без да се интересува от мнението на частния детектив. Когато се свърза с брат си, с делови тон обясни, че идва със София и Тим. След като Кас затвори, старият детектив се обади на Ивън, която му беше оставила няколко съобщения. Каза ѝ, че ще се видят след не повече от час на моста.
– Само толкова ли можеш да ми кажеш сега? – попита тя.
– Да.
– Добре ли си?
– По-добре от всякога.
През останала част от пътуването Кас и София приказваха само за синовете ѝ. Майкъл и Стив бяха доволни, че кампанията свърши и най-вече че безумните клипове на Хал вече не се въртят по телевизията. Майкъл, по-големият, завършваше колежа идния месец. Канеше се да преподава като доброволец за две години, след което вероятно щеше да следва право. Стив завършваше втори курс и говореше за медицина след това. Тим се питаше какъв е бил животът на двете момчета при периодичните появи на чичо им и изчезвания на баща им. За децата беше голямо бреме да пазят такива тайни, но често се справяха по-добре от възрастните. Тим бе наблюдавал няколко такива случая с родители, укриващи се от полицията.
Както очакваше, минаха по моста „Индиан Фолс“. Видя колата на Ивън, спряла отстрани на пътя, но реши да не насилва късмета си, като настоява и тя да дойде.
Пейзажът беше красив – с борове и тополи между скалните откоси и множество потоци, изтичащи от Киндъл. На всеки километър-два минаваха покрай някое спокойно малко езеро. Хората бяха наизлезли, ремонтираха къщите си за туристическия сезон. Можеше да се почувства радостта им, че най-сетне е пролет; наоколо цареше онази празнична атмосфера, която завладява целия Среден запад по това време на годината.