София слезе от верандата. Взе ключа от съпруга си, приближи се до Тим и постави ръка на бузата му, като отбеляза:
– Ще се подуе. Сега ще взема лед. Боли ли те другаде?
– Не повече от обикновено – отговори той. Не беше сигурен за крака си.
София тръгна към къщата, като прошепна нещо на другите трима и те я последваха. В този момент кучето дотича от гората и застана до вратата с топката в уста. Махаше с опашка и от време на време поглеждаше с надежда Тим.
– Не гледай мен, Цербер. Не разбирам нищо от това, което става тук.
След няколко минути София излезе сама. Носеше найлоново пликче с ледени кубчета, бутилка вода и пулверизатор. Проми раната му и го накара да затвори очи, за да го напръска с бактерициден разтвор. После му даде леда, като го инструктира:
– Долепяш за десет секунди, после махаш за още десет.
Тим се качи в колата. София коленичи и погледна през прозореца.
– Нали ще си остане между нас?
– Разбира се.
– Предположенията ти са правилни.
– Знам. Мъжът ти е добър човек. Кас и Лидия са били в безизходица. Но той е направил голям жест – да влезе в затвора доброволно, пък било то и временно.
Тя погледна за момент покритата с чакъл алея, сякаш истината можеше да се крие там.
– Когато си омъжена за близнаци, научаваш много за любовта. Не е за всеки. Особено ако искаш да се почувстваш като номер едно. Те израстват в свят на индивидуалности и ние всички им казваме да мислят и да се държат като нас. Но те не могат. Поне не и тези двамата. Техните съкровени преживявания са различни. Това навярно е най-върховната връзка между двама души. Идеята за размяната беше на Пол. Той бе сигурен, че Лидия ще се самоубие, ако влезе в затвора. Но най-вече не можеше да се примири с мисълта, че брат му ще понесе цялото изпитание, без той да го сподели.
– И така замеси теб?
– Малко по малко. Предполагам, че се замесих още когато заших ръката на Лидия. Със сигурност, когато започнах да се влюбвам в Пол. Идеята за изкуствения нос беше моя. Трябваше ни отличителна черта, която ще замаскира останалите малки разлики между двамата, особено онези, които се развиват с възрастта. Знаеш, че носът е най-отличителната черта на човешкото лице. Той е най-очевидният начин за различаване на двама души. Хилда, моят анапластолог, сигурно вече се е досетила, но не ми е споменала нищо. Планът стана възможен, защото носеха протезата само когато бяха навън, в ролята на Пол.
– Как влизаха и излизаха незабелязано от „Хилкрест“ двайсет и пет години?
– Зад „Хилкрест“ има черен път. Онзи, който беше на свобода, отиваше там. Другият излизаше на разходка в гората, точно както ти предположи.
Тим сви рамене. Всички затвори с облекчен режим бяха еднакви – намираха се в околностите на някое малко градче, където имаше нужда от работна ръка.
– Понякога възникваха проблеми – продължи София. – Някой можеше да мине по пътя. Но за двайсет и пет години само един от другите затворници заподозря нещо. Известно време правеха смяната в адвокатската стаичка, нали Пол се водеше официален защитник на Кас. Там се преобличаха, докато веднъж не влязъл един надзирател и не ги заварил и двамата боси. За малко да докладва за нарушение, но Пол обяснил, че брат му много искал да пробва новите му обувки. Обикновено се сменяха веднъж месечно, но понякога и само за ден – ако някое от момчетата имаше важен мач или родителска среща. Имаше доста странни случки. – София завъртя очи. – Много забавни истории.
– Не се съмнявам. Нямаха ли проблеми в адвокатската работа?
– Когато започна в прокуратурата, Пол не разбираше правото много повече от Кас. В университета не те учат как да бъдеш прокурор. Човек се научава с практиката. Пък и двамата научиха много от Санди Стърн по време на процеса срещу Кас. Няколко години по-късно, когато започна частната си практика, Пол получи един голям случай в Илинойс и трябваше да кандидатства за тамошната адвокатска колегия. Кас остана в затвора шест месеца и учи през цялото време, после се яви на изпита и го взе.